Моето раждане

Надежда Петкова

Преди да забременея и да родя дъщеря си Марта, винаги съм свързвала раждането само със страшни преживявания – болка, болница, страх – с нещо, през което се преминава, нещо, което се изтърпява и после забравяш максимално бързо какво ти се е случило. Бременността, а после и раждането промени тези ми виждания. Това бяха преживявания, които ме промениха и разбрах колко е било важно за мен да ги има. От заниманията си през този период с пренатална йога и образоването ми за бременността и раждането, разбрах, че жената има избор как да роди детето си. И не става въпрос на избор между секцио и вагинално раждане, а за нещо по-различно. Можеш да избереш да лежиш, да се оставиш на лекарите да си вършат работата, да ти е неудобно и/или неприятно, но и да не си наясно какво точно се случва с теб, да не поемаш отговорност. А също така можеш и да си главното действащо лице в това невероятно събитие, което се случва само един път за теб и за детето ти. Научих за родовата травма. Научих и как можем да намалим стреса от раждането за бебето. Разбрах, че може да не се ражда по гръб, че можеш да действаш, да правиш упражнения, да си във форма и така да си помогнеш всичко да мине по-леко и по-бързо за теб и за бебето. Разбрах също, че има много „хитринки”, които една жена може да използва. Е, за някои научих след като родих. И си дадох сметка, че това е едно много старо знание, останало малко встрани от традиционната медицина и доста рядко използвано (поне в България).

Когато бях в седми месец, говорих с моята лекарка за идеите, които имах за раждането си. Дадох й списък с желанията си, които включваха: таткото да присъства и той да пререже пъпната връв на бебето, когато спре да пулсира и до го поеме; светлината в помещението да е приглушена и обстановката да е по-интимна; да мога да заемам различни пози по време на контракциите (а не да съм легнала и привързана към монитора за следене на тоновете); да не раждам легнала; да не се слагат допълнително упойки, питоцин (за усилване на родовата дейност); да напъвам, когато имам напън, а не когато ми кажат; да не се прави епизотомия или перинеoтомия без нужда; да се изчака плацентата сама да се роди; да ми дадат бебето да го гушна и да е при мен след раждането.

През цялата си бременност се движех, правех упражнения, грижех се за себе си и за малкия човек, който растеше вътре в мен. Наблюдавах себе си, осъзнавах страховете, които имах и намирах начините да се справям с тях. Но времето неумолимо течеше и раждането наближаваше, а с това се увеличаваше и моят страх от него. А само той беше достатъчен, за да се случат не много хубави неща.

Дойде терминът и отмина, а детето не се раждаше. Четири дена по-късно Марта реши, че е време. Бях имала някакви контракции и преди, но ми трябваха доста усилия да ги забележа. Бяха се засилили в деня след термина и през нощта отидох до болницата. Не знам дали беше фалшива тревога или просто отиването в болницата спря процеса, но нещата се успокоиха. За момента. Изминаха още два дена, а с тях и напрежението и притеснението ми от намеси растеше. Осъзнах през това време някои мои страхове, които може би задържаха процеса. Когато това се случи, през нощта ми изтекоха водите. Половин час по-късно започнаха болезнените контракции. Пристигнахме в болницата. Прегледаха ме и установиха, че имам около 6 см разкритие, чуха тоновете на бебето и ме оставиха на мира. Формуляри не съм попълвала и си седях на четири крака на леглото и отказвах да ме закачат. Имаше опит за преглед и за слушане на тоновете, но отказах. Толкова ме болеше. Никога не си бях представяла, че нещо може да боли така. Единственото, което ми носеше някакво облекчение бяха топлите длани на мъжа ми върху кръста ми и неговото присъствие. Имах усещане за сигурност, че щом той е там нищо лошо не може да ни се случи. Времето течеше много бързо и като в сън. Усетих желание за напън и предупредих екипа. Веднага ме заведоха в залата за раждане. Навсякъде беше тъмно и тихо. Около мен в малката зала имаше четири жени и мъжа ми. За миг се появи и анестезиолога (толкова ме болеше, че исках всички упойки на света), но го отпратиха, защото беше вече късно. И по-добре, защото съзнателно не исках упойка, но болката ме караше да искам всичко. Започна раждането. Напъвах, когато имах напън. Помагах си с дишане за напъните и всичко вървеше добре. Известно време. Бях клекнала на родилния стол и чувах само насърчителни и спокойни думи. В един момент, обаче, болката в кръста стана толкова силна, че не можех да напъвам. И дори когато го правех, нищо не се случваше. И застинахме наникъде, а вече всичко беше много близо. Помъчих се известно време и пак нищо не се случваше. Тогава помолих за помощ. И малкото, което оставаше, за да се роди главичката стана с помощта на лекарката - малко ме срязаха (не съм и усетила). По време на напъните спуках и кръвоносен съд, който започна доста силно да изтласква кръв. После стана по-лесно – успях да продължа да напъвам докато излезе телцето и после нещата съвсем започват да ми се губят. Помня, че през цялото време бях много жадна, а не ми даваха вода, а само наквасена марля. Още виждам жените около мен, дългокоси, облечени в бяло, които се движат като участници в някакъв странен ритуал. Знам, че татко й пое Марта и й преряза пъпната връв, но кога, не си спомням. После го чувах как й говори, докато ме шиха и се занимаваха с мен. Знам, че я измиха много внимателно във ваничката, която бяхме донесли. Когато си отидохме в стаята, бебето беше вече при нас, готово за гушкане. Бяха изминали три часа от идването ни в болницата, а светът вече не беше същият и ние тримата заедно с него.

Сега, когато се връщам назад, смятам, че нещата са минали много добре, предвид възможностите и обстоятелствата в България. Доволна съм от лекарката си, която спази всяко свое обещание. От своята си, лекарска, гледна точка тя прецени, че е безопасно и помогна повечето ни желания да се реализират. Сега обаче, след като е минало първото раждане, знам неща, които нямаше как да науча, ако не бях минала по този път и знам, че следващия път бих действала по различен начин, доверявайки се още повече на себе си и Майката Природа.

Коментари

Марта

Здравейте,
Разказът много ми харесва. Бих искала да предам и своя списък на лекар, който ще го уважи. Мога ли да попитам за името на лекарката, за която говорите? Благодаря предварително,
Йоана

Лекарката е д-р Мазнейкова

Лекарката е д-р Мазнейкова от МБАЛ Света София - това е частната болница, не Тина Киркова.