Един любовен пътепис

Марлийс

Беше минала седмица от дългоочакваната дата и аз вече нямах търпение. Всичко беше готово и тръпнеше в очакване да се срещне с малкото човече. Гушкавото легълце въздишаше всяка вечер тихичко, че и днес е останало празно. Дрешки си шушукаха в скрина, питайки се една друга за новините “отвън”. Сакът с багажа за болницата беше толкова развълнуван, че от дни не смeeше да склопи очи, заел стойка на пантера, готова за скок. Денят по всичко приличаше на предходните и нищо не подсказваше, че тази нощ ще бъде най-необикновената в живота ми.

Легнахме си доста рано, мъжът ми тъкмо задрямваше, когато аз прошепнах:

– Мисля, че се започва…- най-сетне получих първата си болезнена контракция.

– Добре, – отговори той – нека се опитаме малко да поспим.

Погледнах часовника – беше 21:33, оставаха броени часове до нашата среща! Половин час по-късно дойде следващата контракция, после станаха през 20 минути, не след дълго през 10. Сънливият татко видя, че това с поспиването няма да го бъде, седнахме в леглото и изготвихме стратегически план за действие. От курса за подготовка за раждане знаехме, че трябва да поемем към болницата, когато контракциите са през 5 до 10 минути в продължение на час. Решихме да тръгнем точно в полунощ за да запомним по-добре този съдбовен момент.

Градът беше притихнал и за наш късмет движението не беше натоварено, та нищо не възпрепятстваше скоростното ни стигане до болницата. Усещането беше неуписуемо, вдишвах от свежия нощен въздух и си мислех: „Значи днес ще се случи, на този ден детенцето ми ще празнува рождени дни, на този ден ще стана мама.“ Две вълшебни тайнства се бяха сляли в едно – тайнството на ноща и тайнството на новя живот.

Така окрилени се озовахме пред родилното отделение, посрешна ни симпатична акушерка на средна възраст. Влязохме в предверието, където беше апарата за измерване на тонове и контракции. През последната седмица ни бяха мерили през ден, но този път писецът рисуваше истински планински силуети. Не можех вече да се движа свободно, а под тялото си усещах твърдата кушетка. Това ми попречи да се отпусна при поредната контракция и я усетих особено болезнена. Акушерката забеляза това и ми напомни за правилното дишане, намаза корема ми с лавандулово олио и ми даде хомеопатични дражета. След половин час на апарата ме прегледа за разкритие.

– Три самнтиметра. – отсече тя.

„Хм, – помислих си – не особено обнадеждаващо.“ Все пак първите 1-2 сантиметра си ги получих без да усетя.

– А и мускулатурата е доста стегната, – продължи – сега ще ви прегледа лекарката.

За моя изненада гинеколожката се оказа доста млада, но изключително внимателна и симпатична. „Ах, – казах си – дано се окаже и опитна и всичко да завърши с щастлив край.“ Последвалите събития от тази съдбовна нощ показаха, че съмненията ми са били съвсем неоснователни. Взе ми кръв за изследване и ми направи ултразвук. Усетих леко главозамайване и се наложи да полежа за малко на кушетката.

После акушерката ни поведе към „стая 2“ – там където моето малко съкровище щеше да пристигне на този свят. От съседната стая се чуваха силни викове. Явно в тази нощ не бяхме сами.

– Не се плашете, – усмихна се акушерката – не е толкова страшно, колкото звучи!

Аз изпитвах всичко друго освен страх – вълнение, че ще се срещна с рожбичката си, спокойствие, при допира на ръката на мъжа ми, надежда, че всичко ще бъде наред.

Стаята беше малка и уютна, съблякох дрехите си и облякох старата риза на мъжа ми, която носех от вкъщи. Отново ни омотаха с колани, този път ми надянаха и напръсник, който измерваше пулса ми.

– Ще ви дам нещо за болката, – каза акушерката.

Кимнах одобрително. Не можех истински да се отпусна, а знаех, че ще ми трябват сили.

– Не се притеснявайте, от това може да Ви се замае главата като от чаша шампанско. - допълни тя, включвайки ми системата.

Не след дълго усетих действието на лекарството. Най-после успях да вляза в правилния дихателен ритъм и да се отпусна. Поех по пътя към нашата среща. Времето се превърна в малък парен локомотив, който с бавен, но бодър ход лъкатушеше сред планински хълмчета. Сега трябваше да се въоръжим с търпение. Често ожаднявах и молех мъжа ми да ми налива вода, тихичко простенвах, от време на време подремвах между паузите. Забелязах, че смелият татко изглежда доста притеснен.

– Няма страшно, – промълвих – аз съм добре, ще се справя.

Той попита акушерката дали наблизо има автомат за кафе, а тя отвърна, че тя ще му направи. След като погълна живителната течност беше изпратен от нея да подиша малко свеж въздух, явно беше доста прибледнял.

Нощта достигна своята кулминация, когато имах вече 6- 7 см разкритие, но бебето беше още доста високо. Не оставаше нищо друго освен да ми спукат мехура. Малкият локомотив започна да набира скорост, спускайки се по склона. На моята съседка по стая се беше наложило секцио, но ние всички се надявахме, че при мен няма да е така. И наистина моето малко човече започна да се бори. Междувремено ми бяха включили система за ускоряване на контракциите и поредната банка с болкоуспокояващо. За епидурална упойка не можеше и да става дума, защото контракциите не работеха толкова добре. Преглеждайки ме акушерката установи, че трябва да се завъртя надясно, защото мъничето не можеше да намери правилната посока.

Последва смяна на акушерския екип. Старата акушерка ми пожела успех и ме насърчи да продължавам да се боря. Новата акушерка беше млада и динамична. Бебчето вече беше заело правилната позиция и оставаше само финалния спринт. Аз бях невероятно изтощена. При всяка контракция чувах гласа на акушерката:

– Напъвайте, силно и продължително!

– Не мога повече! – изстенвах аз.

– Можете! Още малко остана!

Плувайки сред вълните, подавах за малко навън глава опитвайки с вик да поема глътка въздух.

– Дръжте си устата затворена и напъвайте!

– Не могааа! – отговарях и въпреки това напъвах.

Точно в 7:23 стаята се обля в светлина, най-силната и ясна светлина, която съм виждала някога и тогава видях съвършенството.

Погледнах мъжа си – по сълзите му се стичаха сълзи.

– О, Господи, толкова е хубаво, не мога да повярвам, толкова е хубаво! – мълвях аз във възторг.

Погледнах лекарката и казах:

– Толкова се гордея!

– И с право, - отвърна тя – с право!