Часът преди дългоочакваната среща

Ивелина Пенева 

Станах към 11, понеже предната вечер поостанах пред компютъра до рано сутринта. Татето вече ме беше изпреварил и се занимаваше с това да ми приготви обяда, преди да отидем на последен преглед. Обаче времето си вървеше, а ние още не бяхме седнали на масата и за да не го разочаровам, изядох само един портокал. Но дотолкова се забавихме, че стана време за тръгване и го отложихме за по-късно.

В 14:20 трябваше да съм при акушерката, която водеше консултацията ми; тя каза,че моментът на раждането е съвсем близък, защото съм получила контракция, а кожата ми била като цигарен филтър-тънка и изпъната.Всичко беше наред с тоновете на беба, следваше да ме види и гинеколожката ми. При прегледа установи три сантиметрово разкритие и ми каза,че ще раждам днес, сега след малко, понеже мехурът ми спонтанно се е спукал и време за отлагане няма!

Онемях! Не можех и дума да кажа, не знаех какво да правя по-първо!...

Може би беше към 16 часа, когато стоях в предродилна зала и чаках да дойде време да ме сложат на системи. През главата ми минаваха какви ли не мисли, все разхвърляни и сякаш не бях на себе си от уплаха. Имах чувството, че в този момент се раздвоявам някак и една част от мен ми говореше успокояващо и ми вдъхваше сили, а друга мислеше за лошия изход на нещата. Опитах се да изгоня негативните мисли, но това не се случи, поне докато стоях в тази стая. Всичко, което бях чела, като подготовка за предстоящия момент изчезна от ума ми и ни един полезен съвет не помнех.

Не помня и точно как стигнах до родилна зала, където трябваше да стоя легнала и да ме включат на системи, докато дойде време за същинското раждане.

Вече беше 17,30ч., когато моята гинеколожка дойде да провери дали имам нужното разкритие.Контракциите вече бяха съвсем осезаеми, на пет минути и траеха близо една, но не усещах силна болка. В този момент, в който няма как да не гледаш към тавана дълго,започна да ми става все едно за евентуалното лошо, което може да се случи и някак мислите ми се насочиха към долната част на тялото ми, зад чаршафа и сгънатите колене. Представях си какво се случва с мен и си мислех за това как изглеждам, но по-скоро от гледната точка на акушерката.Представих си, че бебето зависи от мойте ръце,че аз ще го извадя на бял свят или...някак стоях и от нейната страна.

Дотолкова се съсредоточих в мойте си усещания,в дишането, което се опитвах да изпълнявам така,че да не се поддам на болката, че не съм усетила кога докторката е влязла отново при мен. До преди това й идване лежах сама и около мен бяха две акушерки и анестезиоложката, която пък чакаше времето за епидуралната упойка да настъпи, та да влее дозата обезболяващи. Стоейки до мен тези жени,трябваше да ме наблюдават, понеже бяха част от екипа на гинеколога ми,но искрено ми се искаше да ги няма в един момент, когато започна раждането.Можех да допусна до себе си само една от трите – най-възрастната,която с един спокоен,сякаш изморен глас ми говореше, питаше как съм и ме напътстваше в дишането.Не зная как,но много бързо точно тя ми хареса и се чувствах сигурна само от нейното присъствие.

В 17,50ч получих и упойката, която така и не усетих – нямах нито изтръпване в краката, нито губех усещания, но това не ме притесни, защото и самата болка не беше чак толкова силна,че да изпитам нужда от допълнителна доза.Всичко до това време понясях нормално,пречела ми е единствено паниката в началото.

Малко по-късно, не зная точно кога, защото не виждах часовника, ме накараха да стана и да се преместя в съседното отделение – беше настъпил най-важният момент!

Опитах се да стана, но нямах никакви сили, усещах краката си меки! Помогнаха ми веднага да стигна на нужното място, но преди да се кача, ми позволиха да застана клекнала, до родилната маса,където започнах да напъвам – идваше ми отвътре и не исках повече да се местя, защото това бе за мен най-удобната поза за изгонването!... Чувах гласовете на всички около мен, които ми викаха: "Давай, давай, давай напъвай!"

Губех сили сякаш и пак чух: Давай, напъвай,напъвай,напъвай!...

...

До тук два успешни напъна и...видях само едно момиче, което се качи върху мен, сложи ръце върху корема ми и започнахме заедно да чакаме Контракцията, която щеше да е нужна за излизането на бебето на бял свят...Идваше най-накрая, сега трябваше да свърши (и започне от друга страна) всичко! За секунди, може би по-малко, сякаш сънувах, някъде се отнесох -видях мен и беба в розово бял тунел...не точно тунел, а...усещането беше такова, като че ли дветв сме в общ пашкул с глави в една посока и половината от пашкула ни беше обкичен и десениран в цветя, пак розови. Отивахме някъде и трябваше да стигнем там-не зная къде, но се чувствах спокойна, сигурна и лека...Изплаших се изведнъж и поглеждайки нагоре видях само силната бяла светлина от лампите, силуети и отново гласовете:"Давай, давай, сега, сега, напъвай, напъвай, ето, ето-готово!!!"...

Чух сякаш най-прекрасния глас, гласът на моето бебе, плачещо безпомощно! Усетих топлото присъствие на най-милото същество на този свят-моята дъщеря! Станала бях майка,аз създадох живот и сега за първи път го усетих върху гърдите си-чувствах се неописуемо горда!!!

В 19,23ч. на четвърти януари се роди детенцето, плод на голямата любов към любимия човек!

Малко по-късно дойде при мен и таткото, който през цялото време е бил отвън и е чакал! Още личаха сълзите на радост в очите му от онзи, незабравим и за двама ни момент,когато за първи път прегърнахме нашата рожба!

Само часове след голямото събитие, мислейки за цялото преживявяне, споменът от болкатата беше придобил други измерения и у мен вече биеше едно различно, гордо женско, майчинско сърце!

Заспах късно през нощта с усмивка от един наистина прекрасен ден.