Моят вълшебен Великден

Силвия Джинерска 

Моето раждане наистина беше вълшебно! Точно както си го представях по време на най-щастливите ми 9 месеца...

Всичко, свързано с бременността и раждането ми, сякаш беше някакво вълшебство, започнало още от момента на зачеването. Синът ми беше заченат на морето, много силно желан, след 6 месеца опити и няколко разочарования. Една седмица след зачеването знаех, че е станала Магията. Бременността ми беше най-щастливият период от живота ми на не-майка. Без никакви неразположения и проблеми, обградена с много любов, внимание и нежност.

Когато излязох в болнични, бях невероятно щастлива - отдадох се на мечти, пазаруване и приготовления. Четях и се подготвях за дишането по време на контракции и напъните, как трябва да напъвам; лошите разкази и истории, свързани с раждане пропусках край ушите си и вярвах, че ако мисля позитивно ще привлека хубавото и късмета към мен и бебето ми. Условията в болницата в нашия град бяха ужасни. За лекарите се носеха стряскащи градски легенди. Реших да не се уговорям с определен лекар за раждането ми, просто защото не знаех никой на когото можех да се доверя 100%. Молех се раждането ми да не започне през уикенда, да не е през нощта и да не се случи по време на великденските празници, които тогава бяха в началото на Май. Притеснявах се дали ще получа необходимото внимание, ако раждането започне при някое от тези обстоятелства. Е, да, но точно така се получи...

Нощта преди да родя спах точно 1 час - бях ужасно развълнувана, не можех да заспя и писах ли, писах... След безсънната и вълнуваща нощ последва един спокоен неделен празничен ден - беше Великден. Нямах никакви контракции, слабо ме болеше кръста. Вечеряхме и към 20,30 реших да изгладя последните дрешки на бебето. В момента, в който седнах, водите ми се спукаха. Казах на мъжа ми ухилена до ушите, а той не ми повярва, докато не се увери с очите си. Непрекъснато ме питаха да не е фалшива тревога, защото не приличах на жена, чието раждане е започнало - бях щастлива и развълнувана като дете на рождения си ден, без никакви болки.

Когато пристигнахме в Родилното отделение, почти подтичвах от вълнение , нетърпение и щастие. Усещах се странно....Нямаше и капчица страх в този момент. Бях подготвена за болката, въпреки че не знаех каква е точно, знаех колко е важна нагласата и мислех позитивно. А най - странното е, че не го правех насила, то идваше отвътре. Сякаш някаква невидима сила бдеше над мен. Усещах вълшебство във въздуха, в онази мизерна болница, усещах позитивна енергия около и вътре в мен.

Настаниха ме на леглото в Предродилна зала и сложиха коланите да следят контракциите. Малко след прегледа за разкритие бяха започнали слаби контракции, които постепенно се усилваха. При всяка се опитвах да се отпусна, защото знаех че не трябва да се стягам от болката, за да бъде по-ефикасна самата контракция и да се получи по-бързо разкритието. Щом започнеше контракция, я изтърпявах, дишайки учестено. На няколко пъти акушерките ме питаха не ме ли боли, защото виждаха на монитора че контракциите вече са доста силни. Аз се усмихвах и казвах, че ме боли, но е напълно търпимо. Единият път дори едната акушерка ми каза " Ето, тази контракция беше доста силна! Защо мълчиш, не я ли усещаш?" Е, хубава работа, как да не я усещах...Просто бях подготвена и готова да изтърпя по-силни болки.

Към 24 часа акушерките си отидоха в сестринската стая да спят, а в залата остана само една от тях да ме наблюдава. Казах и, че ще се опитам да поспя между контракциите, защото не бях спала от доста часове. Успявах да подремна от време на време, а контракциите ставаха все по-силни, чести и дълги. Болката беше ужасно силна, но все още беше под моя праг на търпимост и кротувах, без да кажа нищо. Мислех, че когато настъпи момента, болката ще стане толкова силна, че ще крещя - така както по филмите, нали уж така се ражда...

Към 1,25 акушерката реши да провери как са контракциите. В момента, в който се обърнах, усетих силен напън. Казах и, тя се учуди, погледна между краката ми и извика "Главичката се вижда". Веднага се обади на дежурната докторка да дойде в отсрещната Родилна зала и ме накара да сляза от леглото и да отида там. Това беше най-трудният преход в живота ми. Имах чувството, че не можех да помръдна, напъните бяха много силни, но трябваше да се придвижа, защото бебето искаше вече да излиза.

И все пак успях! "Моята" акушерка ми каза, когато усетя контракция тогава да напъвам. Напъвах наистина много силно, с мисълта как избутвам бебето надолу. Опитвах се да запазя разсъдъка си и да го правя така, както бях чела , че трябва. Акушерката беше много мила, говореше ми мило и успокоително, окуражаваше ме, напътстваше ме.

На втория напън на магарето сина ми изплака. Почувствах се....не знам как, тук ми се губят думите.Имах лека епизиотомия, която после около 10 дни ме болеше много силно и трудно се грижех за бебето. Докторката ми сложи местна упойка и започна да ме шие. През това време ми донесоха GSM-а и се обадих на всички близки да им кажа щастливата вест. След 2 минути ми донесоха бебето да го видя - честно казано, трудно ми беше да усетя нещо в този момент, обичах го толкова отдавна, а най-после го виждах на живо.

Двата часа след раждането бях в пред- и следродилна зала под наблюдение. Прекарах ги в сладки приказки с педиатърката и акушерките. Към 3,30 ме преведоха в стаята и веднага ми донесоха бебето. Сложиха го на гърдите ми, показаха ми как да го кърмя, как да се боря с него да засуче. Казаха ми на всяко проплакване да го слагам на гърдата, да не му давам вода и да не се притеснявам, че е гладен или че нямам кърма. 4-5 часа Дени почти не сучеше, после пък известно време си имаше "любима" гърда, след това дойдоха ужасно препълнените, болезнени и вкаменени гърди, но и с това се справихме. Сина ми беше през цялото време с мен, спяхме гушнати още от втория му час на бял свят....

Моят прекрасен божи дар Денис се роди на 2 Май в 1,30 - в една вълшебна нощ, неделя срещу понеделник, на Великден - точно както "не трябваше" да става. Но явно точно тогава е трябвало да се случи моята МАГИЯ, точно в тази нощ се появи нов живот!