Двойно чудо

Анелия Кочнева 

Тъй като нямам братя и сестри, идеята за деца ми беше много чужда, трудно намирах общ език с малчуганите, с които ме е срещал живота и често мислех дори със страх за това как ще се справя със собствени деца един ден. Появата на идеята за Калин ( а по-късно и Елена) е една от най-вълнуващите истории в живота ми. Този необикновен ден, сънувах момченце ( а 3г по-късно и момиченце), което ми каза, че се казва Калин и много би искало да се роди в моето семейство.

Обмислихме добре със съпруга ми и решихме, че ще подготвим идването на мъничето на бял свят с внимание и грижа, така че нищо да не му липсва. За съжаление и по стечение на обстоятелствата се наложи да бъда сама през цялата си бременност и това определено не ми влияеше положително. Опитвах се да се подготвя за раждането, но мисълта, за това че половинката ми не е с мен да съпреживее всички моменти от първото ритниче до последния видеозон изпълваха често очите ми със сълзи.

Бременността ми беше тежка и имаше риск да родя по-рано. За съжаление когато раждах все още не беше позволено бащата да присъства на раждането, което и досега смятам за несправедливо. За мен не е редно бащата да бъде третиран като втора категория родител, детето е също толкова част от него, но това е друга тема.

По медицински причини трябваше да предизвикат раждането ми. Тази нощ преди постъпването ми в болницата не можех да спя от вълнение, от притеснение, от радост и дори от страх. Толкова смесени чувства, толкова наситени и противоположни емоции. С цялото си същество усещах притеснението на Калин, който не спираше да рита. Към 5 сутринта преди да пристигнем в болницата беше моментът на моето просветление за раждането. Не АЗ отивах да раждам, отивах в болницата да родя МОЕТО ДЕТЕ.

То беше важната фигура, около която се въреше всичко през последните няколко месеца, а аз егоистично бях пренебрегнала това, като разсъждавах за моя дискомфорт, за моята бременност, за моето раждане. С копираните листи с дихателни упражнения в ръка пристигнах в родилния дом. Предварително бях поискала да видя родилната зала и етажа, където щях да бъда по време на раждането, за да попадна в позната обстановка и да съм спокойна, когато дойде времето да раждам. Това изигра много важна роля в настройката ми.

Аз вече знаех КЪДЕ отивам и ЗАЩО отивам там. Единственото, което ми оставаше сега беше да преживея този незабравим ден, завършващ с появата на най-ценното, което някога ще се появи в живота ми. Въпреки притесненията ми по отношение на персонала, никога няма да забравя грижите, които положиха за мен! Тези хора разбираха усещането, което исках за себе си и детето по време на раждането и ми помогнаха безкрайно много – от масажа до благата дума. Напътстваха ме, окуражаваха ме, държаха ми ръката, когато ми беше най-трудно. Нито за минута не се усъмних в любовта им към професията, която ги среща с нов живот всеки ден.

Аз правех, това което зависи от мен-дихателни упражнения, визуализация, непрекъснато говорех на детето, успокоявах го как всичко ще бъде наред и как нямам търпение да се срещнем. Болка? Не усещах нищо, освен любов и желание да помогна на детето си да поеме първата си глътка въздух. Лекарите ми помогнаха при изгонването на бебето и след няколко секунди чух най-сладкия звук, който една майка може да си представи. Сълзи течаха от очите ми - НАШЕТО ДЕТЕ СЕ РОДИ! Секунда по-късно топлата розова бузка на тази малка и безкрайно красива частица от мен стопли моята.

В този момент осъзнах, аз съм МАЙКА.

Цялото ми същество беше изпълнено с благодарност и от мен стуреше толкова много любов, че всички в залата го усетиха. Виждах го по устните им, разтегнати в усмивка, по очите им, пълни със сълзи. Тези хора, които виждаха появата на нов живот няколко пъти на ден ЗНАЕХА!

Моята красива Елена беше зачената след подобен сън, в който тя се “запозна” с мен и както Калин ми каза колко много иска да се роди при нас. Щастието, че децата ми знаеха кои са и защо искат да се родят при нас винаги е било едно от нещата, за които съм особено благодарна. Моля се да мога да им помогна да запазят тази своя индивидуалност и занапред.

Раждането на Ели, за разлика от това на батко и беше много лично преживяване за мен и съпруга ми, най-вече поради факта, че до последните 15 мин бяхме сами. През цялата бременност се подготвях за така наречения хипнобъртинг ( раждане със самохипноза), правех упражненията с помощта на съпруга ми, бях заобградена с безкрайно много любов и имах нагласата и подготовката за едно чудесно преживяване. Сега с усмивка си мисля, на колко много неща ме научиха моите деца и как ме изненадват всеки ден с нови неща, които имам да уча за тях, за себе си и света около нас.

Раждането ми започна спокойно, бях си у дома, отпусната и щастлива от това, което се случва. Когато ми се пукнаха водите отидохме в болницата. За съжаление това, което казах за персонала при раждането на Калин е тотално противоположно на мнението ми за този, които ме обслужваше втория път. Благодаря на съпруга ми, че беше неотлъчно до мен и ЗАЕДНО доведохме нашата дъщеря на бял свят.

Раждането на Ели беше доста по-тежко от раждането на Калин, боля ме доста, защото позволих на хора от болничния екип да нарушат хармонията, която бях създала около себе си и бебето, но половинката ми ми вдъхваше увереност и ме обграждаше с любов, които направиха това преживяване безценно.

Ели изплака и топлото и телце, треперещо от смяната на температурата се сгуши на гърдите ми. Сълзи на щастие се стичаха от очите и на двама ни! Безценния момент за мен от това раждане обаче беше няколко часа по-късно, когато малкото розовобузо вързопче беше в прегръдките на баща си и батко и я целуна по челото за първи път.

Този момент ме изпълни с такова абсолютно блаженство, което не познавах до този момент.