Кърмене след секцио – най-добрият старт за мен и детето ми

Елена Кръстева

Имах огромно желание за естествено, активно, нежно раждане, което да отговаря на чувствата ми. Готвех се за асистирано раждане вкъщи, а се получи кошмарно секцио в болницата след многочасов болезнен родилен процес. По това време още живеехме в Гърция; малкият Емануил се появи на бял свят в атинската болница „Александра”.

Оперираха ме в 8.20 сутринта, а в 10.30 ми донесоха в стаята малкото ни момченце. Аз се чувствах изтерзана, объркана, замаяна, а в замъгленото ми от упойката съзнание се прокрадваше усещане за провал. Когато видях малкото си детенце, изведнъж осъзнах колко голяма нужда има от мен сега. Беше изкъпано, облечено, бяха успели да му бутнат и адаптирано мляко за добро утро. Определено имаше нужда от други неща, най-вече от мен. Може раждането да не мина както исках и срещата ни да не беше мечтаната, но от този момент нататък усетих, че всичко беше в мои ръце. От мен зависеше да изградя връзката между мен и сина ми. Връзка, основана на любов и грижа. Детето ми се нуждаеше от любовта ми и от храна, аз се нуждаех от любовта му и да го храня. Кърменето – този уникален начин, сътворен от природата, за да даде на новопоявилата се душичка материалната и духовната храна, от която се нуждае!

За щастие, болницата „Александра” прилага политика, улесняваща кърменето. Заявих, че искам да мина на режим „ексклузивно кърмене”, което означаваше детето ми да е при мен 24 часа.

В стаята бяхме четири жени, три бяхме поискали бебета си. По гръцки, непрекъснато се точеха роднини, а нощем, оставаше свекървата, за да помага на родилката. При мен идваше само мъжът ми, на когото вечер беше забранено да остава. Тъй като не можеше да идва непрекъснато, за да ми подава бебето, му казах да ми го даде веднъж завинаги и го инсталирах до мен в леглото. Бяха ни разделили първите 3 часа, но дотам. Вече бяхме заедно.

Въпросът беше, че първият ден още не можех да се надигна. Не исках много да говоря за трудностите си, за да не ми вземат бебето. Не знам защо, но фактът, че държах детето си в леглото до мен, дразнеше почти всички сестри (за щастие имаше и изключения). Караха ми се, че не можели да ме промиват. Любезно ги молех да сложат бебко в тъй нареченото му „легълце” за 2 минути, докато трае промивката, и после да ми го върнат. Някои по-криви не ми го връщаха. За мой късмет, една от жените, която беше родила естествено, ми го подаваше веднага след като излезеше сестрата, за което винаги ще съм й признателна. Старшата сестра мърмореше всеки път, като влезеше, че ще затисна собственото си дете, ще го смачкам, а освен това и разглезя. „Дръж го при теб в леглото, после има да береш ядове.”

А малката шушка, като я донесоха за първи път и помириса мама, заспа дълбоко. Имаше и да храносмила първата тежка закуска в живота си. На три часа се будеше, търсеше ме, въртеше главичка. Всеки път му предлагах гърдата си. Обаче, гърдите ми не бяха и чули. Нямах и капка коластра. Може би поради стреса, поради поетата при операцията агресия или поради факта, че мъдрата природа чакаше да излезе упойката от тялото ми преди да произведе храна. На няколко пъти този ден малкият се будеше, давах му да посмуче зърното, той се залъгваше и заспиваше. Привечер, обаче, заплака. От глад, ревнаха сестрите, което си го знаех и без тях. При всеки плач, нахлуваха в стаята, носейки бутилчица с адаптирано мляко. (Такива бутилчици бяха предлагани щедро, в изобилие и безплатно на всички майки.) Съветваха ме да му дам мляко, за да не гладува. Освен това, с плача си пречел на останалите майки и деца да почиват. Малката мрънкаща гладна душичка пречела! За щастие дежурната през нощта сестра, която дойде да види какво става, разбра проблематиката ми и даже ми показа как да го сложа на гърдата си.

Разкъсвах се отвътре, малкият мрънкаше и търсеше с устичка. Легнали двамата един до друг, държах му главичката непрекъснато на гърдата си, да мирише, да ближе, да си вика манджата. Беше ми мъчно, че не можех да го нахраня, но знаех, че адаптирано мляко няма да му дам. Това имам предвид, като казвам, че нещата бяха в мои ръце. Дойде ми силата, която се беше позагубила от травматичното преживяване. Почувствах се майка, повярвах в себе си – че мога да произведа храна за детето си, и то скоро; вярвах в малкия юнак – здраво, силно дете, не ми навяваше усещане, че ще умре от глад. Вярвах в нас. Това че предишната ни изява не взе златен медал, не значеше че не струваме като екип.

И коластрата дойде. В 3 часа през нощта, 18 часа след първото хранене, малкото драконче засука жадно, силно, после заспа щастливо. Започна да се буди на три часа, да яде и пак да спи. Екипът ни този път успя.

Сега си мисля, а и като разказвам, хората ми се чудят как може да оставя бебето си гладно цял ден и половин нощ. Тогава не мислех, че го уморявам от глад. Обратното, знаех че правя правилното. В мен работеше много силен инстинкт, който ми казваше, че детето в тези първи часове има нужда само от мен, от нищо друго. Другото щеше да дойде.

Спомнях си и лекциите от училището за родители към Центъра за Подкрепа на Естественото Раждане „Евтокия”. Акушерки и лекари ни казваха, че новороденото може да издържи до 3 дни без да поема храна, без да съществува опасност от недохранване или обезводняване.

Така прекарахме 2 дена в болницата, в непрекъсната прегръдка, целувки, спане и хранене. Лекарите ме съветваха да дохранвам с мляко, но бях категорична. На втория ден сутринта се изправих от леглото, а до вечерта ходех напред назад. Сили ми даваше огромното желание да се грижа аз за детето си. На третия ден сутринта, подписахме куп документи и си отидохме вкъщи. Не исках да стоя и час повече в болницата, исках да си бъдем тримата, да се гледаме един друг, да се възстановявам спокойно и да се грижа за детето си. Мъжът ми Калин ми оказа незаменима подкрепа.

Кърмех почти непрекъснато. Поради шевовете на корема, кърмех легнала настрани или с помощта на мека възглавница тип червей, която бяхме купили още през бременността. Увивах я около себе си и така детето лежеше на нея, а не пряко върху корема ми. Освен това, имах опора на кръста и не се привеждах напред, което иначе е едно от последствията след секцио – разрезът те дърпа и кара цялото ти тяло да се привежда напред. Слингът също ми оказа неоценима помощ. Връзвах го, така че бебето беше на нивото на гърдите ми и тежестта му се поемаше от слинга, а не от корема. Когато след 6-ия ден започнах да излизам навън, слингът ми позволяваше да кърмя незабелязано, без да притеснявам околните.

Екипът ни премина успешно и втория рунд, когато седмица след раждането слизаше млякото ми. Гърдите ми се бяха надули, боляха ме, млякото не можеше да потече. Давах на Емануил да суче; която гърда ме измъчваше повече, на нея го слагах. Болеше ме, но се отпусках, затварях очи и си мислех, че храня детето си. Не исках да използвам помпа, исках детето ми само да си установи ритъма на сучене и аз да се нагодя към неговите нужди. За 24 часа минахме и през това.

От там нататък нямах проблеми с кърменето. Напротив, наслаждавам му се.

Кърменето ми помогна да установя връзката с детето си. Освободи ме от вината за това, че не осигурих хубаво и спокойно посрещане на малкия човек в този свят. Научи ме, че винаги има време и начин да се грижиш за детето си, че няма нищо фатално, което да не може да бъда поправено; ако има желание, има и начини. Дори и детето ми да няма най-хубавите спомени от раждането, има прекрасни спомени веднага след това – от спинкането с мама, папкането с мама, животът с мама. Месец и половина след като се роди, Емануил не слезе от мен. Буквално живееше върху мен, спеше върху мен, а сложех ли го встрани, се будеше и плачеше. Разбирах, че има нужда от мен. Когато беше готов, слезе сам, явно реши че иска вече и малко свое пространство.

Кърменето ми даде увереността, че правя най-доброто за себе си и детето си. В последвалите нощи, когато малкото зверче ме будеше на всеки час и сучеше по един час, си мислех, че му давам най-хубавото от себе си. Знаех, че му давам храна и любов. Че всеки грам, който качва, е здрава пълноценна тъкан. И любов.

Кърменето ме направи майка.

Излекува душевните ми и телесни рани. Слагах мляко на шева си, за да зарасне раната по-бързо; кърмех и в тихото усамотение с детето ми душата ми се лекуваше.

Днес Емануил навършва 5 месеца. Продължавам да го кърмя с несравнимо удоволствие. Гледам ококорените му очички, с които съсредоточено ме наблюдава, докато лакомо яде. Някой път си и поспива на гърдата, усмихва се насън, зърното му се изплъзва и се буди учуден. Усещам малката ръчичка, с която си придържа гърдата или ме докосва нежно някъде по тялото. Колко мъдра е природата, правейки кърменето приятно и за бебето, и за майката! Не заменям тези моменти за нищо на света. Щастлива съм, че кърмя.

За връзка с автора:pppocahontas@hotmail.com