Родовата травма - през погледа на бебето

Автор: Греъм Кенъди  

Превод: Миглена Димитрова

Греъм  Кенеди е терапевт и учител по кранио-сакрална терапия, както и ръководител на Асоциация по кранио-сакрална терапия (CSTA). Съосновател на и ръководител на Института по кранио-сакрални изследвания, който провежда две годишни професионални обучения. Преподавател в Колежа по Интегрирана Kитайска Mедицина в Рийдинг, преподава анатомия на студенти по акупунктура. Баща на две малки деца. Повече информация ще намерите на http://www.enhancingthefuture.co.uk/


Родовата травма е нещо като парадокс. Тя е една от най-широко проучените травми, засягаща голям брой хора, и все пак мнозинството от тях не са наясно с това. Има твърде малко информация в обществото като цяло, а в частност сред здравните специалисти за това, че процесът на раждане, както и последиците от различните интервенции по време на родовия процес, могат  да бъдат източник на значителни физически, емоционални и психологичски травми и стрес за бебето.

Целта на настоящата статия е да се представят начините, по които бебетата могат да бъдат неблагоприятно засегнати по време на своето раждане. Това не е с цел да се отрекат или по някакъв начин  да се принизят последиците, които процесът на раждане може да окаже върху самата майка, но в нашето модерно, технологически напреднало общество, сякаш ни убягва фактът, че бебетата имат свои собствени преживявания, също толкова важни, както и тези на майката.

Думата травма сама по себе си е много емоционална. Тя често извиква в съзнанието ни картини на война, глад, насилие и бедствия  - условия, с  които твърде малко хора от съвременното западно общество се сблъскват. Това, което не се признава е, че макар малко от нас да са преживели подобни екстремни ситуации, травмата всъщност играе важна роля в живота на всеки от нас. Последиците от така наречените "ежедневни" травми могат да бъдат също толкова сериозни. Примери за такива причини за травми са развод, уволнение, тежка загуба, автомобилна катастрофа, медицинска диагноза или операция и други.

Най-значимите травми, които засягат всеки от нас в по-голяма или по-малка степен, са тези, които се случват в най-ранните етапи от живота ни – времето, прекарано в майчината утробата, раждането ни и ранните детски години. Може да се каже, че колкото е  по-ранна травмата, толкова по-значително е въздействието й, а родовата травма има особено, специално значение, което често се пренебрегва.

Раждането е много повече от средство, чрез което се появяваме на този свят. То е и първият голям преход в живота ни. Преминаването ни от състоянието, в което сме тясно свързани с нашата майка, докато се развиваме в нейната утроба към постепенното отделяне и индивидуализиране, напускането на утробата й ни въздейства не само физически, но емоционално и психологически. Действието на този преход може да варира от лека до тежка зависимост от естеството на раждането.

Събитията по време на  раждането ни (също както и нашите пренатални преживявания) създават основите, върху които изграждаме структурата на нашия бъдещ живот. Те оказват решително въздействие върху нашето физическо, емоционално и психологическо здраве. Нежеланите събития, случващи се по време на тази формираща фаза, потенциално могат да бъдат с много по-широкообхватни последствия, отколкото ако се е случат в по-късен етап от живота ни.

Бебетата, дори новородените, са много по-осъзнати и знаещи същества, отколкото можем да си представим. Те са изключително чувствителни към това, което се случва около тях. За разлика от възрастните, бебетата нямат възможност да се борят или крият в отговор на заплаха или застрашаващи ги обстоятелства. Тяхната единствена възможност е да останат неподвижни. Това ги прави много по-уязвими от въздействието на обстоятелствата и травматизирането от тях, спрямо възрастните или по-големите деца.

Динамика на раждането

Бебетата имат свой биологично заложен импулс да се родят (заедно с помощта на маточните контракции и напъните на майката) и след това веднага да се свържат с нея. Всичко, което пречи на този вроден импулс, може да се възприеме от бебето като заплаха и да се превърне в причина за травма.

Всяка част от процеса на раждане има както физически, така и психо-емоционални измерения. Физическите включват натиск, извиване и изпъване на бебешката глава, врат и тяло по специфичен начин.  Докато в повечето случаи този натиск може да бъде преодолян след раждането, бебе, което е преживяло изключително силно натоварване, след раждането може да запази тази схема на поведение, заключена в тялото му и потенциално да му създаде специфични здравословни проблеми и изобщо да повлияе развитието му занапред. Много поведенчески проблеми и такива, свързани със способността за учене, могат да бъдат проследени именно в модела на раждането.

Специфичните психо-емоционални модели, водещи началото си от процеса на раждане, влияят върху начините, по които ние се справяме с напрежението, стреса, способността да вземаме решения и способността ни да започваме и завършваме различни дейности. Как всичко това играе роля в нашия живот, зависи от естеството на раждането.

Действията на тези модели могат да имат много дълъг живот. Например, бебе, чието раждане е било много продължително и трудно, е било подложено на голяма сила и натиск. Това може да доведе до високо ниво на напрежение в мускулите и скованост в цялото тяло, което от своя страна да причини бъдещи проблеми със здравето. Също така, то може да развие висока поносимост към натоварвания и стрес и  може дори да търси среди с такива натоварвания, докато расте. Това е начин за несъзнателно възпроизвеждане динамиката на своето раждане.

Интервенции по време на раждане

Използването на различни интервенции в процеса на раждането е много често срещано в наши дни. Това е предмет на разгорещени дебати, често спорни. Защитниците на естественото раждане отстояват позицията, че жената трябва да ражда по начин, по който тя ще се чувства напълно подкрепяна и ще има водеща роля. Аз съм напълно съгласен с това твърдение. Въпреки това, не всяка жена ще се чувства добре без намесата на съвременните технологии и интервенции. За много жени, раждането може да бъде плашещо и болезнено и намесите от страна на медицинския персонал могат да изиграят важна роля, помагайки и напътствайки я по време на родилния процес. Понякога обаче, дори и при най-добри намерения, дори и с добре направен предварителен план, нещата просто не вървят, както са били замислени. Но има моменти, когато различните интервенции се прилагат неправилно, безчувствено или като рутинна практика, а не като конкретна медицинска необходимост.

Последствията, които интервенциите оказват върху бебето, зависят от това, как те са били приложени и как бебето ги възприема докато осъществява своето раждане. Ако бебето се намира в опасност и е неспособно да завърши раждането си само, интервенцията може да се възприеме като животоспасяваща. Но, ако бебето смята, че може да се справи добре само, то  може да възприеме интервенцията като инвазивно, натрапчиво вмешателство в неговия естествен родилен импулс. Двата случая, в дългосрочен план, могат да предизвикат у него или нужда да бъде спасявано,  или чувство за вмешателство, което ще се проявява най-вече по време на стресови ситуации.

Общото въздействие на интервенциите може да подсили и усложни физическите и психо-емоционалните аспекти на нормалния родилен път, като по такъв начин се увеличава вероятността от причиняване на травма. Тези последствия могат да настъпят дори когато интервенциите са медицински обосновани или майката е имала нужда да я подкрепят по време на раждането. Примерно, ако на бебешката глава е приложен форцепс, бебето може да го възприеме като нещо студено и враждебно и да се опита да заеме отбранителна позиция, оттегляйки се далеч. За съжаление, то не може да избяга и в резултат на това, много бебета остават неподвижни и могат да бъдат травматизирани. Всичко това е  съчетано и със силния натиск от форцепса, както и прекаленото разтягане на мускулите, нервите и тъканите на шията.

Един потенциален дългосрочен ефект от използването на интервенции като форцепса е, че бебето може да възприема всички докосвания по главата си като нещо студено, враждебно и заплашващо и това незабавно да го кара да се чувства в затруднено положение. Това може с времето да доведе до избягване или дори до отхвърляне на допир и/или интимност.

Много от обстоятелствата, засягащи бебетата се възприемат като нормални. Чувал съм много разтревожени майки да съобщават, че медицинските лица са правили констатации от рода "вашето бебе си е болнаво" или "имате нещастието да ви се падне ревливо бебе". Тук има малко, или почти никакво разбиране, относно факта, че тези симптоми може да са причинение от ранни травматични въздействия. Да се опитваме да премахнем симптомите, без да открием основната причина за тях, е все едно да изключим пожарната аларма докато сградата още гори. Уилям Емерсон, един от големите авторитети в областта на педиатрията, прави следното заключение:

"Повечето родители и специалисти смятат за нормално бебето да се буди през нощта, да плаче дълго време, да има стомашно-чревни проблеми или да бъде раздразнително. Твърде малко родители и специалисти са наблюдавали бебета без никакви травми, поради което нямат почти никакъв опит с тях. В допълнение, малко хора осъзнават, че когато бебетата се освободят от оковите на ранната травма , техният човешки потенциал може да бъде развит."  

Както д-р Емерсон констатира, не е задължително последствията от ранната травма да са предначертание за цял живот. С подходяща терапия, те могат да бъдат напълно излекувани. Няма възрастова граница, в която ранните травми могат да бъдат лекувани.

Клиничната работа в тази област, понякога наричана Пренатална или Родова терапия, е съсредоточена в това да оказва подкрепа и да работи с родители, бебета и деца, за да излекува напълно физическите последствия от всяко ранно травматично преживяване. Нормално е родителите да водят техните деца на лечение, поради това, че са имали травматично раждане. В процеса на работа с бебето е важно за родителите да могат да работят чрез всички нерешени и неизразени чувства, свързани с тези събития.

Работа с бебетата

Работата с бебетата включва осигуряване на пространство, в което те ще се чувстват достатъчно подкрепяни, за да започнат да споделят това, което им се е случило, което са преживели и къде това се е превърнало в трудност или дори в травма. Очевидно, бебетата не са способни да ни разкажат история с думи или чрез метафора, както правят децата по време на игра. Начинът, по който терапевтът разбира как и къде бебетата са били травматизирани, е чрез наблюдение и взаимодействие с движенията на тялото и други форми на изразяване, както и чрез специфични ръчни палпации, изполвани при  кранио-сакралната терапия.

Движенията, които бебетата започват да правят по време на терапията са същите, които те са използвали по време на родилния процес. Окуражавайки бебето да покаже движенията, като по същото време се чувства подкрепяно и сигурно, то може да премоделира последствията от травматичното си раждане. Например, когато бебето е било извадено с помощта на форцепс, чрез насърчаване, то може да бъде убедено, че е способно да се роди само, а не винаги да очаква помощ. Бебе, което се е родило под влиянието петидин или  друго лекарство, може да бъде научено, че може да се роди без действието на лекарства.  Бебе, родено чрез планово секцио, може да бъде научено, че може да избере момента на своето раждане и че може да намери свой собствен път навън, без никаква намеса.

Повторното, различно преживяване на раждането, може да има огромен ефект върху младия бебешки мозък. То буквално променя нещата в посока към това как природата ги е замислила, при възможно най-благоприятните обстоятелства. Може да предизвика голяма промяна и дори да предотврати широк спектър от физически, емоционални и поведенчески проблеми. Заедно с повторното преживяване на раждането, терапевтът може да помогне на бебето да превъзмогне дълбоко навлезлите физически модели и влиянието, който те оказват.

Проучени случаи

Сара

Сара, бебе на 4 месеца, бе доведена при мен заради силни колики. Родителите й бяха разтревожени от факта, че тя плаче неутешимо по няколко часа на нощ, свивайки крачета към тялото си. Въпреки, че беше на кърма, тя не можеше да възприеме млякото, когато майка й ядеше плодове, зеленчуци и други храни. Имаше зелени, с остра миризма, изпражнения. Майка й беше на диета от млечни продукти и шоколад, тъй като изглеждаше, че от тези продукти, детето страда най-малко.

Майката на Сара сподели, че раждането й е било твърде бързо и че е била индуцирана, за удобство на доктора. Беше ядосана, тъй като считаше, че раждането й е водено неправилно. Индуцирането като цяло води до увеличаване на силата на контракциите и има потенциална възможност да доведе до по-изразено сътресение, както и до някои черепно-телесни изкривявания. Това определено беше случаят на Сара. Веднага щом я погледнах, бях поразен от силната  асиметрия, особено на лицето. Само чрез леко докосване на тила й, аз усетих силната степен на натиск, който е бил приложен върху тялото й. Някои от черепните кости бяха притиснати и неправилно подредени по отношение на останалите. Още след първия сеанс усетих, че някои от напрегнатите места започнаха да се отпускат. Тилът й омекна и по протежение на цялото й тяло, стегнатите меки тъкани освободиха своето напрежение.

Още на следващия ден, родителите на Сара забелязали, че тя има продължителни движения в стомашно-чревния тракт, което постепенно довело до по-малко миришещи и зелени изпражнения. Следващият път, когато видях Сара, тя очевидно беше станала друго бебе. Изглеждаше много по-спокойна и отпочинала, а силните викове и плач, които бяха причината за безпокойство, бяха спрели. Тези подобрения продължиха и през следващите няколко сеанса, които проведох с нея.

Хейли

Майкъл и Аманда бяха правили опити да имат бебе в продължение на 11 години. Когато се отказали от надеждата да имат собствено дете, те решили да осиновят малко момченце, Саймън. По време на процеса по осиновяване, Аманда забременяла. Това било много труден момент за всички. Аманда била в тежко състояние през всичките девет месеца.  Вероятно, поради стреса по време на бременността, Хейли не се е обърнала, намирала се в седалищно предлежание, с глава, заклещена в гръдния кош на Аманда. Заради това, на Аманда й беше казано, че се трябва да роди с цезарово сечение.

Аманда доведе Хейли при мен за пръв път, когато тя беше на 22 месеца, тъй като през цялото това време беше боледувала постоянно. Тя имаше много избухлив характер. Когато започнах да работя с нея, винаги искаше да седи в скута на Аманда, точно в позицията, в която е била заседнала в утробата й, с глава, забита в нейните ребра. С течение на времето, позволявайки на Хейли да изрази чувствата от това, че е била заклещена и че е родена чрез операция, тя  успя да преодолее това място, успя да се обърне и да премине символично през родов процес, с главата напред. Помагайки на Хейли да се премести от мястото на засядане, тя успя да премоделира шока, който се беше отпечатъл по време на раждането й. Успя да се освободи от емоционалния заряд, който беше натрупала. Днес Хейли е много по-щастливо, малко момиче и вече няма този избухлив характер от по-ранната й възраст.

Емили

Сали доведе при мен бебето си Емили след раждането. Твърдеше, че въпреки, че раждането й е минало добре, тя усеща, че Емили не може да се успокои и често се отдръпва при физически контакт, дори със собствената си майка. Разказа ми, че е преносила една седмица и докторът й е казал, че има две опции да роди - чрез предизвикване на раждането или чрез планово цезарово сечение. След като преценява плюсовете и минусите на двете, Сали решава да роди със секцио, вярвайки, че това е по-безопасната алтернатива за бебето.

Когато Сали доведе Емили при мен, тя твърдеше, че е напълно удовлетворена от начина, по който е минало раждането, с изключение на това, че имаше известни съжаления, че не е започнало "навреме". Когато започнах да работя с Емили, тя започна да изразява много гняв и разочарование, насочено към майка й. По същото време имитираше избутващи движиния с крачетата си, по същия начин, по който раждащите се бебета ритат срещу горната част на майчината утроба. След няколко сесии, през които работех с нея, стана ясно, че Емили, бебе едва на три месеца, обвиняваше майка си, че не й е позволила да има "нормално" раждане. След като убедихме Емили, че майка й е направила най-доброто, спрямо обстоятелствата, и й помогнахме да изрази силните си чувства, тя стана по-мека и спокойна. След приключване на курса на лечение, Сали ни каза, че  връзката между нея и Емили значително се е подобрила и тя се беше превърнала в едно доволно бебе.