Ивета Драганова

Първоначално в ЕБХ ме привлече идеята за близостта с бебето, опитите да откривам и откликвам на сигналите, които дава то и да го разбирам по-добре. По-късно проговори и нуждата.

Родих. Докато усетя, минаха 40 дни, след които Дани се оказа от бебетата, които не акат всеки ден. И макар че при кърмено бебе това се приема за нормално, беше очевидно, че му причинява дискомфорт. Ето защо реших да се опитам да му помогна, като го държа в поза за изхождане и насърчавам с думи. Получи се. Дани беше далеч по-спокоен, а аз щастлива, че съм му помогнала. Това беше началото. Съвсем спонтанно начало. После пътувахме. Дани стана на 3 месеца, когато започнах да го изпишквам и изаквам редовно. Беше учудващо лесно. Той знаеше какво се прави, аз трябваше да се науча. Разбрах как звучи и интуицията, когато ти казва: “Изпишкай го”. Често след изпишкване го оставям да играе голичък, докато върша нещо наоколо и изведнъж се обръщам с мисълта, че му се пишка. Забавя ли се, виждам и попивам “локвички”. Случвало се и да си кажа: “Не е възможно. Скоро пишка”, но при последвалото изпишкване, количеството да се окаже значително. Но понеже интуицията не подлежи на определения и границата с внушението е тънка, е добре майката да не се концентрира върху нея, да не се вглежда и пита постоянно “Пишка ли му се?”. Поради същите причини съм привърженик на едно лежерно отношение към ЕБХ – да не е самоцел и център на ежедневните грижи за бебето, а да е част от това, което правиш с бебето, без да преследваш цели и без да се фиксираш върху резултатите.

Имам по-голямо дете. Няма как да “работя” на честотата на бебето непрекъснато. В периода след раждането големият имаше нужда от повече внимание, а едно непрекъснато суетене около бебето не би му помогнало. Затова оставих ЕБХ просто да се “случва”. Да, наблюдавам бебето, но не винаги мога и успявам да отговоря на сигналите му. Всъщност съм склонна да мисля, че непрекъснатото внимание към едно дете, било и под формата на ЕБХ, не е естествено състояние в семейството. Пример – семейство с повече деца. Невъзможно е да си на вълната на всяко дете независимо от многозадачно-функциониращия женски мозък . А вероятно това е и здравословно за израстването на детето. Така че, както споменах, реших да практикувам ЕБХ без напрежение. Не ставам през нощта да изпишквам. Когато Дани се събуди, кърмя и продължавам да спя. През деня, докато Ради е на градина и сме вкъщи, му предлагам да се изпишква и изаква след сън. Когато го нося, лесно разпознавам сигналите му, защото обикновено започва да се върти и нервничи. А когато играе на пода или леглото, действам по интуиция. Вечер пък с всички вкъщи често го изпускам от поглед.

Забавно е. Често след въпроса ми “Имаш ли ако”, Дани се опитва да ме имитира и отвръща с мечешко “Аааа”, а напоследък и с някакво подобие на “има”. Ради пък се забавлява да му вика “Хайде, Дани, пиш, пиш.”

Харесва ми. Харесва ми да следя и откривам знаците му, да се вслушвам в интуицията си. Харесва ми да виждам, че му харесва и да знам, че помагам на детето си да осъзнава своите физиологични нужди, да знам, че допринасям за по-малко замърсяване на природата.