Дълъг разказ за краткото раждане на Борис

Милена Николова

Борис се роди на 10 юли (събота) призори, в 5.06 часа. 

Бях започнала да ставам леко нервна около седмица-две преди това – терминът ми беше 9 юли и исках да раждам, не ми се преносваше. Последните 3-4 дни преди термина обаче се успокоих и си казах, че няма смисъл да се натягам, а по-добре да си изчакам датата, която си е избрал бебчо и да си следвам ежедневния ритъм на живот. 

С Никола ходихме на детски рождени дни, излизах с приятелки и така. 

На 9ти през деня отново нищо не предвещаваше, че събитието е близо. Излизахме с Никола на разходка, ходихме на пазар, обичайните дейности... Вечерта правих за вечеря кюфтета от леща и сложих доста къри – нали лютата храна се счита за алтернативен метод за предизвикване на раждане. Иначе като всеки ден – яко качване на стълби с багажи като шерп (живеем на 4-ти етаж и нямаме асансьор) и дълги разходки, както и тичане след Никола. Последните дни и доста говорех на бебето, че е време вече да излиза, да се срещнем, че му предстои едно пътешествие, една инициация, но ще я минем заедно и всичко ще е наред. 

И на 9ти вечерта си легнах, без никакви очаквания. Както всяка вечер и нощ още от края на 7ми месец от бременността, в корема ми се завихри фурор. Контракции, стягания, придърпвания – всички екстри! Бях твърде свикнала с това, за да му отдам каквото и да било внимание. Никола си спеше, мъжът ми четеше оттатък и аз си заспах безгрижно. Имам смътен спомен, че на 2-3 пъти се събуждах от болезнени контракции, но си заспивах отново. По едно време се събудих и си казах, че се почва...имах усещане просто. И станах. 

Отидох в другата стая, погледнах часовника – 2:30. Влязох в банята, взех си и топката за раждане, за да я измия. Плицикала съм се под душа до 3:00 часа. Излязох от банята и почнах да се разхождам и да си наблюдавам контракциите. Поседях и се повъртях малко и на топката за раждане, но не ми беше комфортно. Най-добрата поза за посрещане на контракциите ми беше да се наведа напред, да си сложа ръцете върху коленете за опора и да се поклащам леко напред-назад. Категорично мога да кажа, че не съм имала МНОГО болезнени контракции – нищо нетърпимо. Може би само последните 1-2, от които последната наистина беше в колата вече. 

Удивително е колко бързо съм получила разкритие от 10 см, т.нар. пълно разкритие – за два часа. Явно съм си ходила с някакво разкритие известно време преди това, но не съм знаела, не са ми правили вагинални прегледи, за радост. 

И така, към 3.30 се обадих на майка ми, че мъжът ми след малко ще отиде да я вземе, за да гледа Никола, защото аз раждам. Събудих Максим, на него му трябваше известно време да се окопити, но реагира бързо и тръгна към майка ми. През това време контракциите си течаха. Изненадващо, не успях с вокализациите си да събудя Никола. А той спи супер леко и при всяко мое ставане, дори до тоалетна нощем, се измъква от леглото и тръгва след мен. Този път явно е усетил, че по-добре да не безпокои мама.

Мъжът ми и майка ми бяха у нас около 4 и нещо и тръгнахме за Майчин дом с мъжа ми. Обадихме се на лекаря, с когото имах уговорка, и той каза да ми погледнат разкритието в болницата и да му звънна веднага след това, за да му кажа какво е положението. 

В колата пътувах с контракции и почнаха и напъните. Помня, че на една по-силна контракция застанах на задната седалка (избрах там да пътувам) на четири крака, зарових си главата в столчето на Никола и мучах. Също, на един светофар светеше червено и таймерът отброяваше 55 секунди докато светне зелено. Точно ми започваше нова контракция и Максим спря на светофара. И аз си помислих: „Неее, сега няма да се движим и аз ще съм с контракция и ще ме боли!” Странното е, че контракциите изобщо не се усещат дълги или поне аз бях изгубила представа за време, защото точно след 1 секунда (както ми се стори), светна зелено и потеглихме. Затова и казвам, че всъщност не ме е боляло нетърпимо по време на контракции. 

И така, пристигнахме в Майчин дом. Тук се постараха да развалят всичко. Една акушерка ме прие, чудеше се защо се спирам и стена, нямаше представа, че раждането е толкова напреднало. Лекарят, с когото имах уговорка, като чу по телефона, че разкритието е 10 см (направиха ми преглед за разкритие, явно заради пълното разкритие беше абсолютно безболезнен), каза, че няма смисъл да идва. Единственият минус в неговото отсъствие беше, че дежурният екип не пожела да пусне Максим с мен в Родилна зала. 

Нямаше време нито за клизма (организмът ми добре беше свършил тази работа у дома тъкмо преди да почнат по-силните контракции), нито за документи. Не носех почти нищо, освен лична карта, дадоха ми тяхна нощница и хайде на мерене на тонове. Съвсем малко издържах вързана на апарата и помолих да стана. Тоновете бяха ОК и ме отвързаха. 

И хайде на магарето в Родилна зала. Магаретата в Майчин дом изглеждат ужасно изхабени, но са доста по-удобни от това „магаре”, на което раждах в 1АГ (Тина Киркова). Поставката за гърба се регулира, има държачи за ръцете (като на един фитнес уред, не му знам името, дето лягаш по гръб и хващаш с ръцете отстрани едни пружини и ги теглиш към себе си, като по този начин повдигаш и гърба), няма държачи или каиши за краката, а просто хоризонтална поставка, където да ги подпреш. И всъщност може да се роди почти в седнала поза. 

Не ми спестиха дирижираните напъни, както и епизиотомията на мястото на разреза от първата ми такава. Като поведение имаше вариации – една много груба акушерка и доста мила млада докторка. Един навъсен и троснат специализант. Общо взето, всички са в матрицата. Активното раждане за тях е категорично опасно за бебето. Късмет, че раждането беше напреднало достатъчно, за да прекарам малко време (25 мин) в Родилна зала и да нямат възможност да се развихрят с рутинните си процедури. Спукаха ми мехура, въпреки че ги питах защо се налага и помолих да не го правят. Една от акушерките каза, че и без това вече изтичали води. А младата лекарка каза, че се налага да се спука мехурът, за да се следи къде точно е слязла главата на бебето. Както и да е, отново – късмет, че достатъчно малко време прекарах с тях. Сложиха ми абокат, през който нищо не ми вляха по време на раждането. След това – една банка окситоцин за предотвратяване на кървене. 

И така, след няколко напъна и истерии от тяхна страна, че тоновете на бебето (слушаха ги с портативна слушалка) падали, че се губели (заплашиха ме с вакуум по едно време) и изобщо – постараха се да направят всичко, за да се чувствам зле, Борис се роди. 

Както и при раждането на Никола, не им спестих голямата врява – крещях с пълно гърло. Беше както облекчение за мен, така и начин да изразя протеста си към това, което ми причиняват, като са се скупчили около мен, дирижират ми напъните и ме притесняват всячески. Родих Борис, надигайки се от магарето – повдигнах си гърба и дупето и, както една от акушерките казала след малко на мъжа ми: "Тя го роди във въздуха!". Същата му казала още: "Какви са тези претенции, вие на какви курсове сте ходили, тя не дава да я пипнем!"  

Една друга акушерка, която се държеше зле през цялото време, като видя позата, в която родих бебето, се ужаси повече от всички и възкликна: "Гледай, тя му счупи ръката!" Чух я отлично, но не реагирах – знаех, че не е вярно. И не беше, разбира се!

Показаха ми го с думите: "Погледни какъв мъж роди!". А той беше целият във верникс, дотолкова, че имах и аз от него по целите крака, чак до петите. Не побързаха с прерязването на пъпната връв, макар че изобщо не стигнахме до тази моя "претенция", някак случайно стана. Избърсаха го само, не го изкъпаха. Родих плацентата много бързо след това, с 1-2 напъна. Цяла, като черен дроб. Всичко беше много спокойно вече. 

Помолих да кажат на мъжа ми, че имаме бебе. А грубата акушерка отвърна: "Има, но благодарение на нас! Ако бяхме оставили на вас, нямаше да има бебе!". Нищо не казах, нямаше никакъв смисъл да споря с радиото. 

Помолих да ми го дадат да го кърмя (вече го бяха повили), но бяха започнали междувременно и да ми шият епизиотомията и ми отказаха под претекст, че сега е нужна пълна концентрация за мен, а кърменето, видиш ли, ще ме разсейва... Пуснаха ми и окситоцина във веничката и след зашиването ме изкараха в коридора  – тъжна, но добре вкоренена в България практика. Бориско си остана в Родилна зала и проплакваше от време на време, а аз пишех СМС до приятелите, че си имам бебе. Кофти, че бяхме разделени от една глупава стена през този час и половина, но нямах желание да се сблъсквам със злобни коментари и нови откази, ако бях изразила желание да си взема бебето с мен на носилката. 

Към 7:00 часа ни качиха в стая и се закърмихме много лесно и бързо. Борис се чувстваше отлично, също и аз. Мъжът ми и родителите ми дойдоха да ни видят към 10 часа. В този ден ми беше много добре да съм сама с бебето, почивах си, но в неделя вече едва издържах – исках у дома, исках да видя Никола, исках да се махна от глупавата болница. Лекарят, с когото имах уговорка, но така и не дойде на раждането, мина да ме види в събота вечерта (денят, в който родих). Поговорихме и му споделих желанието си да си тръгна по-рано. Обеща, че ще съдейства за това и наистина го направи. 

АГ-тата ме пуснаха без никакъв проблем по-рано от обичайното – виждаха, че съм много добре. Педиатрите малко се опънаха, макар че Борис вече беше започнал да наддава и видимо също беше много добре, но и с тях се преборихме. И така, в понеделник, 48 часа след раждането, Максим дойде да ни прибере. Бяхме само тримата и беше много съкровен миг. Липсваше ми Никола, но, както Максим каза: "Това сега е денят на Борис, не се тревожи за Никола!". 

Каква е поуката – за третото раждане се надявам да имам поне подкрепата на мъжа ми за раждане у дома. По време на по-силните контракции вкъщи усетих, че ме е страх, че имам нужда от подкрепа, от човек, който да е до мен и да ме уверява, че всичко е наред. Не исках да ходя в болница, но не исках и да си остана сама у дома и всъщност по-лошо – не сама, а с паникьосаната ми майка и разтревожен съпруг, които само да ми добавят напрежение и страхове. 

Също – в българска болница е почти невъзможно да се получи ИСТИНСКИ активно естествено раждане. А са малко жените с моя късмет – да прекарат толкова малко време в Родилна зала, че лекарите почти да нямат възможност да си приложат мурафетите и табиетите и само разпенено да се сърдят и да твърдят, че съм луда и че "ще си убия бебето". 

За себе си мога да кажа, че предпочитам 300 пъти да имам контракции, отколкото да имам напъни – дали защото дирижираните напъни са наистина нещо ужасно, или просто аз "не мога" да напъвам, но усещането за напън ми е много по-неприятно и дискомфортно, отколкото контракцията. Дано третия път не е така. 

Хубавите неща са, че второто ми раждане е в пъти по-добро от първото, започна спонтанно (първото е предизвикано без никакви медицински индикации), трая само два часа и половина и беше почти безболезнено. Борис се роди в отлично състояние, аз бях в съзнание и напълно отчетливо си спомням абсолютно всичко през цялото време (с първото раждане ме шиха с пълна упойка и като се събудих, нямаше до мен бебе, а мъжът ми говореше по тел в стаята с баща си). Аз бях в по-добра кондиция след раждането на Борис, отколкото след раждането на Никола. Бебето беше ПОЧТИ от самото начало с мен и не е помирисвало друго, освен кърма до момента.