Моето красиво естествено раждане

Теодора Павлова

Успях да изживея раждането, което исках и си представях! Колкото и невероятно да изглеждаше в началото за нашите условия...

По време на бременността си бях убедена, че раждането е нещо прекрасно, интимно и много специално и че нормалното е да се случва с лекота и от само себе си. Така и се оказа. Беше толкова красиво, романтично и удовлетворяващо! Моето първо дете се роди напълно естествено, в идеалните за мен условия, вкъщи и във вода - в специалния басейн за раждане, който си бях купила предварително, на приглушената светлина от свещи и на фона на тиха музика, в присъствието само на нас, родителите й, и един много симпатичен и дискретен лекар. Чувствах се напълно уверена и спокойна. През голяма част от времето се целувахме с моя любим, прегърнати в басейна. Всичко се случи съвсем спонтанно, без никой да ми се бърка и да ми казва какво да правя, без никаква намеса на който и да било етап, без никакви прегледи за разкритие, без никой да я вади или "помага", без изобщо да бъда докосвана от страна на лекаря, а също така, без разкъсвания и шевове. Посрещнахме новороденото си бебенце с много радост и любов. Неповторимо и безкрайно вълнуващо. Останахме неразделни през целия ден и продължаваме да сме. Кръстихме я Сияна – още от първия си миг беше толкова сияеща и прекрасна! Роди се доста голяма, особено като за първо бебе – 4.180 кг. и 53 см. 

Когато разбрах, че съм бременна, не знаех нищо по въпроса, само бях чувала стандартните клишета. За щастие предпочитам да си съставям свое собствено мнение за нещата от живота, без да се съобразявам с наложените от обществото представи. Реших да не се влияя от множеството ужасни разкази на мои познати или от написаното по форумите. Толкова рядко се чува за хубаво и удовлетворяващо раждане, по-голямата част изглежда протичат доста травмиращо. Нагласата ми беше коренно различна от тази на моите приятелки и познати, на мен раждането ми се струваше особено възбуждащо и романтично... Още от самото начало на бременността започнах да се информирам доста обстойно (четох предимно научни статии и книги на други езици) и реших, че искам естествено раждане, по възможност във вода (изкарала съм голяма част от живота си във вода и водната среда ме кара да се чувствам повече от прекрасно). Имах особено красива представа за това как се случва, исках да имам пълна свобода на движение, да съм в приятна и уютна обстановка, без никой да се намесва и да се опитва да контролира процеса, никой да не ме разсейва и пречи, нищо да не ме разделя от бебето след раждането. Исках аз да съм първият човек, който го докосва и му говори, да засуче през първия час, да не му се прерязва пъпната връв, преди да е спряла да пулсира, плацентата да излезе сама и т.н. Надявах се също да нямам никакви разкъсвания. Бях убедена, че природата го е измислила по най-добрия начин и имах пълно доверие в собственото си тяло и инстинкти, както и в тези на бебенцето си. Изискванията ми за ненамеса и недоверието ми към традиционните лекари в комбинация със свободолюбивия ми характер и неспособността ми да се подчинявам на безмислени заповеди и правила направиха болничното раждане неприемлив за мен избор при положение, че всичко се очертаваше нормално. Друг е въпросът, ако се наложи промяна в плановете по спешност. Макар и съзнавайки, че акушер-гинеколозите в общия случай знаят как да се справят с усложненията и патологиите, вярвах, а сега вече и имам сигурността на последвал вярванията си човек, че всяка жена знае инстинктивно как се ражда и професионалистите в болниците не разбират действителните й нужди. В опитите си да помогнат нерядко по-скоро влошават нещата. Когато всичко е наред, всяко тяхно вмешателство или опит за контрол рискува да усложни процеса. Знанието за раждането е вродено на всяка жена и не друг, особено мъж, е този, който успешно ще й казва какво, кога или как да го прави. Повечето разкази за раждания в болници и рутинно прилаганите там процедури ме изпълваха с гняв и често ми се струваха унизителни и абсурдни, така че реших да се постарая моята история да е различна. 

Радвах се на прекрасна бременност, бях в страхотна физическа форма през цялото време, усещах се лека и подвижна до последния ден и се стремях да се чувствам щастлива и да правя неща, които ми харесват. Започнах да се занимавам всеки ден с йога, да се грижа повече за себе си, да ям пълноценна и здравословна храна (интересно е, че само такава ми се ядеше), движех се много, четях хубави книги, отделях специално внимание за самоопознаване и самоусъвършестване, комуникирах си с бебенцето. Вярвах, че всичко, което ми се случва през този период, му оказва влияние, особено емоциите ми. А бях изключително емоционална. Отделях особено време, за да осъзная и да се освободя от отрицателните си емоции. Опасявах се някой неосъзнат проблем да не изплува в съзнанието ми по време на раждането или пък някой емоционален изблик да не навреди на малкото ми съкровище. Така че се стараех да обяснявам на бебчето какво ми се случва. Започнах да се интересувам повече от изкуство вместо от моята сфера - международните финансови пазари, дори се записах на уроци по пеене и пиано. Спрях да следя новините и да обръщам внимание на ежедневните гадости, опитвах се да не се ядосвам. Случи се така, че доста пътувах - имам 9 самолетни полета като бременна. Намирах си необходимата ми информация за бременността и раждането, за да се чувствам уверена от самото начало. Разбрах кои фактори биха могли да повлияят или попречат на родилния процес. Изключително полезни ми бяха курсовете на Естествено и йогата за бременни при Роси. Помогнаха ми да си дам сметка какво искам. Също така четох интересни книги и статии по този въпрос на различни езици (за съжаление на български не открих подходящи). 

Чудех се как да сбъдна мечтаното раждане в българските условия. За късмет ми се отвори възможност в последния триместър да замина за Испания, където временно се премести да работи мъжът ми. Не е от държавите, които се дават като пример с хубави практики в тази област или в зачитането на правата на жените да избират как да раждат, нито пък испанският беше сред езиците, които владея. Изглеждаше доста предизвикателно да отида там в края на бременността. Не познавах никой и имах съвсем базово ниво на езика. Бременна вече в седми месец, трябваше да започна наново от нулата – да се ориентирам в обстановката, да се информирам, да си уредя купищата административни въпроси, документи, здравни осигуровки и пр., наново да си търся подходящи лекари, йога и други занимания за бременни, да уча езика, да си намеря подходяща социална среда и да се запозная с други бременни или майки с бебета и пр. И то за толкова кратко време. Обаче реших, че за мен ще е много по-лесно да отида в друга страна и да си организирам всичко сама, дори без да познавам никого и без да говоря свободно местния език, отколкото да се примиря с болничната реалност на раждането в България и да се мъча да си търся лекар, който да уважи изискванията ми, колкото и научно обосновани да са те. 

Tака че без да се колебая заминах за Мадрид. Още първата седмица отидох на месечната среща на испанската организация в защита на раждането (El Parto es Nuestro - превежда се "Раждането е наше" бел.ред.), записах се на подходящи подготвителни курсове и използвах всяка възможност да разпитвам и да се осведомявам за различните възможности. Езиковата бариера не ме притесняваше, от начало не разбирах нищо от груповите дискусии, но когато оставах накрая и задавах персонално въпроси, нещата ми се изясняваха. Доста бързо успях да се ориентирам и да проуча ситуацията. Преди да замина си мислех да се насоча към родилна къща, като се надявах да има такива с водни раждания, но още първата седмица след пристигането ми научих, че в Мадрид няма нито родилни къщи, нито се практикува специално раждане във вода, въпреки че тези възможности съществуват в други испански градове. Имат болници със стаи за естествено раждане и вани, които могат да се ползват през етапа на разкритието, но и в най-добрата и уважаваща изискванията на жената клиника пак й се налага да се съобразява и подчинява на установените там правила. Вариантите за естествено раждане бяха предоставяне на такава възможност в болница (което рядко се получава както е било замислено) или раждане вкъщи (което не е популярно и не се покрива от здравните осигуровки). Огромното мнозинство от жените избират държавните болници, където всичко излиза безплатно, но се прави на конвейр и без лично отношение, като разказите и разочарованието на жените са доста сходни с тези в България. Освен това, дори и да успееш да си извоюваш желаното респектирано и хуманно отношение в клиника, след раждането за бебето се прилагат общите процедури на болницата. Излиза безплатно да раждаш в болница с голям лекарски екип, епидурална упойка и всичките други ужасни екстри или пък секцио и доста скъпо да родиш вкъщи, в присъствието на само една акушерка или лекар, без изобщо да те докоснат... Домашното раждане в Испания не е разпространено, но не е и забранено. Хубавото е, че всички акушерки или лекари, които се занимават с това, са изключително добри и уважаващи изискванията на бъдещите родители. Те не могат да си позволят никаква грешка или някой да остане недоволен.

За мен вкъщи е перфектният вариант. Аз съм тази, която определя правилата (вместо да се подчинявам на наложените болнични протоколи), съобразяват се с мен и желанията ми (а не аз с тях), всичките ми изисквания се спазват в рамките на възможното, получавам специално лично отношение, радвам се на домашния уют и свобода, мога да правя всичко, което си поискам и да си го организирам както на мен ми харесва. Достатъчно е присъствието на една акушерка, по-рядко лекар, а по желание и дула. Задължително (по закон) се определя предварително болница в случай на непредвидено усложнение, като при определени обстоятелства се налага прехвърляне там. След разговорите ми с лекари и родили вкъщи жени и като взема впредвид научните факти и статистика, съм убедена, че когато предварително всичко е наред, домашното раждане в присъствие на медицинско лице определено е по-безопасно от болничното.  Жената и бебето са предпазени от най-често срещаните усложнения, дължащи се на неподходяща лекарска намеса или дори само в следствие на стреса от влизането в болница или от отношението на лекарския екип. Дори и бебета към 5 кг. се раждат без проблеми и без разкъсвания, включително и след предишно секцио.

На място се запознах с различни групи от акушерки и лекари, асистиращи домашни раждания, присъствах също на няколко организирани срещи на жени, родили вкъщи. Между другото, направи ми впечатление колко различни са очакванията и нагласите на жените, които са се ориентирали към домашно раждане, в сравнение с тези, които предпочитат болнично. Дори думите, които използват, са съвсем различни. Когато ми наближи термина и започнаха пожеланията и съветите, предпочитащите болница използваха думи като "бързо и леко", "без усложнения", казваха да не се притеснявам, че всичко ще е наред и пр. (все едно ти предстои нещо страшно и неприятно и се опитват да те успокоят), докато избралите домашно ми пожелаваха прекрасно, страхотно, щастливо, вълшебно раждане, на което да се насладя... Слушала съм историите на много жени за техните домашни раждания, всяко едно уникално само по себе си, и всички успели да родят вкъщи бяха останали очаровани, независимо дали е било трудно или лесно, продължително или кратко, болезнено или не.

В Мадрид изкарах два подготвителни курса за бременни (където освен полезната информация, научих много повече испански отколкото на интензивните езикови курсове, на които се бях записала). Избрах си по-нестандартни курсове, които да са ми полезни не само за бременността и раждането, но и за цял живот (включващи различни техники за отпускане, визуализации, упражнения и пр.). Също така започнах да ходя на йога, специална гимнастика (психопрофилаксис) и пеене за бременни. Четох и доста книжки. В Испания има невероятно добри книги за естествено раждане, като струва ми се никоя от тях не е преведена на български. Във всяка една от тях с множество научни доказателства се отричат всички обичайни процедури, които се прилагат рутинно в болниците (което не променя факта, че тези процедури продължават да се правят в местните болници, но поне жените имат възможността да се информират, както и да изберат алтернативни начини на раждане). Акцентира се, че това е неволен физиологичен процес, неподлежащ на контрол и всеки опит за намеса води до усложнения и допълнителни рискове, че е акт на любов и най-важното събитие в сексуалния живот на жената. И когато раждането протича нормално, нито една рутинна интервенция не е безобидна. Предполагам, не е случайно, че у нас ги няма. Като няма и избор... Много бързо се ориентирах към домашното раждане. Не ме разколеба и фактът, че с моя човек бяхме съвсем прясно нанесени в малка квартира, с минимални удобства, наложи се да купуваме легло и куп други мебели, до последно се правеха ремонти и имаше майстори из апартаментчето. 

Известно време се колебаех към коя акушерка или лекар да се насоча, за всички намерих много добри отзиви, зависеше само от личните ми предпочитания. Срещнах се с някои от тях, но нямах време да се запозная и говоря с всеки персонално. Реших да действам по-скоро инстинктивно, ориентирах се към един от центровете, където можеше да се избере между акушер-гинеколог и няколко акушерки. Първоначално исках да съм с акушерка, но в крайна сметка предпочетох лекаря – стори ми се с повече опит и увереност в способността на жените да се справят перфектно сами и реших, че с него вероятността да ме прехвърлят в болница ако се появи нещо непредвидено е по-малка. Пък и беше голям почитател и последовател на Мишел Оден и беше работил съвместно с една много известна и революционна акушерка в Испания. Вече го бях срещала няколко пъти и ми беше спечелил доверието. В последствие наистина останах изключително доволна и очарована от него, оказа се идеален. Неговият подход е да остави максимално целия процес да се развива от само себе си и доколкото е възможно без да докосва майката, нито по-късно бебето. Между другото, всичките ми нови приятели двойки, които го бяха избрали, се бяха впечатлили от способността му да убеждава и да вдъхва доверие и спокойствие, а по време на раждането да бъде напълно дискретен и незабележим, като в същото време успява да намери вълшебите думи за всеки в най-подходящия момент. 

Целият подход при раждането вкъщи е съвсем различен и несравнимо по-приятен. Според акушер-гинеколога, който си избрах, Емилио, са напълно достатъчни 3 ехографии – по една в края на всеки триместър. (Лекарят, при който ходех в София, държеше да се правят на всеки 2 седмици, при положение, че всичко вървеше нормално.) Освен това, на края на всяка консултация дава разпечатано резюме на срещата с всички данни за бременността до момента. Ходех на консултации (и на различни мероприятия за бременни и за майки с бебета или малки деца) в красива къща на няколко етажа с голяма градина и басейн. Освен че се запознах с работещите в центъра, си осигурих също подкрепа и социална среда за времето след раждането. Имах и консултации вкъщи – една в 37 седмица и две след раждането. Имаше интересен предварителен въпросник за попълване. Също така, на първата консултация Емилио ме попита какво е най-важно за мен по време на раждането. Казах интимност и усещане за свобода. По повод на това, че предпочитам раждане във вода, той ми предложи или да използвам домашната вана или да си купя надуваем басейн за раждане като ми посочи и къде мога да го намеря. Споменах, че си представям раждането много романтично, на което лекарят ми отговори, че определено е така, че е като да правиш любов и че е кулминацията в сексуалния живот на една жена. 

Предполагаемият ми термин беше на 12 април, аз обаче си бях харесала 14 април за рожден ден на бебето. До последно бях затрупана с множество задачи от най-различно естество и не се чувствах напълно готова, най-вече от емоционална гледна точка. Все имах нещо, което ми се струваше особено  важно и което държах да свърша преди раждането. А и много ми харесваше да нося мъничкото същество в себе си и ми се искаше това да продължи още малко. Усетих първите индикации за раждането на 12 април, предполагаемият ми термин, когато се събудих с паднала слузеста запушалка и със съвсем леки контракции, по-скоро приятни. Предната вечер се бях чувствала особено щастлива и най-сетне емоционално готова за раждането. Бях изкарала прекрасен, слънчев и много романтичен уикенд. Подозирах, че бебчо вече е бил готов за излизане, но благородно ме е изчаквал. Почувствах се много щастлива и развълнувана от предстоящото събитие. Този първи ден с подготвителни контракции се получи много приятен, чувствах се радостна и въодушевена, можех да си правя каквото пожелая без някакъв дискомфорт, танцувах си вкъщи, приготвих дрешките на бебчето, пеех си, играх си йогата, обадих се на моята половинка Станислав на два пъти. Докато се прибере, контракциите ми спряха, но се възползвахме да приготвим всичко необходимо вкъщи и да бъдем заедно. Снимахме се, правихме страхотен секс, излязохме да се поразходим и да хапнем навън. Използвах момента и си поръчах пикантна храна  - пиле виндалу в уютен индийски ресторант. Междувременно контракциите ми пак се появиха. Отпусках се и изчаквах спокойно всяка вълна да отмине. Беше ми съвсем комфортно. На прибиране се смеехме и се държахме за ръце. Чувствах се много специална. Вкъщи пак правихме секс (което е много полезно преди раждане, стига да нямаш проблеми или да не са ти изтекли околоплодните води). След оргазмите, които получих през деня, пикантната храна и многото движение не е учудващо, че контракциите ми доста зачестиха и прекарах цялата нощ, заемайки различни пози на пода, най-често на четири крака. Не ми беше достатъчно просто да лежа отпуснато и да се концентрирам върху дишането си, имах нужда да се движа и да заставам в различни позиции, също помагаше да си въртя таза на топката за пилатес. Оставих приятеля си да спи, знаех, че ще има нужда, докато аз си заемах удобни пози на килимчетата за йога. Чуствах се спокойна и уверена.

На следващия ден, 13-ти, контракциите ми продължиха, като до следобеда бяха през интервали от по 8-10 минути и се водеха подготвителни. Правих си пак упражнения от йога и се опитвах да си дочета разни материали за раждането, до които преди така и не бях стигнала. Не бях успяла да правя редовно специалните упражнения за релаксация, нито техниките за дишане. Обаче вярвах, че като настъпи моментът, ще знам инстинктивно какво да правя. Чак след като ми започна раждането за пръв път изпробвахме заедно с приятеля ми различни пози за предстоящите по-интензивни контракции и за самото раждане. Снимахме се с камера, взех си топъл душ, заредих се с окситоцин по любимия ми начин. После Стан се зае да пълни басейна. Направихме атмосферата по-романтична – спуснахме капаците на прозорците, като оставихме светлината да идва само от малка покрита лампа на пода и от свещи, пуснахме си хубава музика. По обяд моят лекар Емилио се появи на вратата и каза, че ще бъде наоколо и да му се обадим, когато контракциите ми зачестят. Трябваше да се обадя когато имам контракции през 3 минути, но Станислав му беше пратил sms по-рано, за да го информира как върви. Лекарят разбра, че контракциите ми все още не бяха чести и регулярни, даже при появата му временно спряха, и каза, че съм още в предварителна фаза. Посъветва ме да заемам вертикални пози. Няколко пъти идваше да разбере как съм и после излизаше за малко, за да не ни пречи. Нито веднъж не ме прегледа – нямаше нужда. Все още не бях влязла в активната фаза. Замених преобладаващата до преди това поза на четири крака с клечаща. Най-удобно ми беше да стоя клекнала и леко наведена напред или да се облягам на Станислав. Получаваше се много по-добре, ако съм се подготвила и отпуснала преди началото на контракцията, а не да ме изненада в някоя изчанчена поза. По едно време следобед много ми се прииска да вляза в басейна да се освежа и разхладя – обожавам да съм във вода. Знаех, че е много рано още да влизам, но имах силно желание поне за малко да се потопя. Във водата беше божествено, чувствах се превъзходно и се усмихвах. Бях влязла вече в активната фаза, но на съвсем ранен етап и контракциите ми постепенно отслабнаха. Обаче се чувствах страхотно. За да си ги върна и засиля, Емилио ми предложи да изкачвам стълби или да се поразходя навън. Тъй като навън ръмеше, с моя любим предпочетохме да катерим стълбите на сградата, за да си ускоря разкритието. След излизането ми от басейна, контракциите ми станаха доста по-интензивни. Само докато се облека ме връхлетяха няколко. На стълбището ми се налагаше да правя по няколко паузи на етаж и да се облягам на парапета или на партньора ми, но беше доста забавно. Над последния етаж открихме просторна площадка с красив изглед, за чието съществуване не подозирахме. Там Емилио отново се присъедини към нас. На слизане чухме бебешки плач и се оказа бебето на наша съседка, която също беше раждала вкъщи и при същия лекар. Той отиде при нея да я поздрави, тя ни видя и в последствие се сприятелихме. Раждането не е от най-социалните моменти, така че аз само махнах с ръка и продължих надолу. По време на поредна контракция една жена на стълбището ни свари в доста куриозна поза с приятеля ми, аз бях седнала върху него и наведена напред. Поздрави ни стъписано и побърза да отмине. Като се прибрахме, продължих с клекналата поза. Станислав се грижеше постоянно да имам на разположение течности и лека храна. Изобщо не ми се ядеше, но непрекъснато бях жадна. Особено ми харесваше да пия вода с лимон и мед. Също така ми правеше масажи и се грижеше за моя комфорт, помагаше ми да заемам удобни пози, придържаше ме, поддържаше басейна, допитваше се до лекаря, когато имаше въпроси, следеше нищо да не нарушава спокойствието ми. Емилио също се държа перфектно, присъствието му беше съвсем незабележимо и остави целият процес да протича напълно естествено, без да ме докосва, освен за масаж може би (не съм гледала кой ме масажира), само от време на време преслушваше сърдечните тонове на бебенцето с едни малки слушалки. Не ме разсейваше по никакъв начин, избягваше да говори, освен ако не го питаме нещо, а когато имаше предложение, например по-подходяща поза, го казваше много деликатно и с тих глас. През по-голямата част от времето беше в съседната стая, за да не нарушава нашата интимност. Личеше си, че има огромно доверие в природата, силата на жените и способността им да родят по естествен начин. Аз се чувствах спокойна и щастлива, бях се отпуснала и вглъбила в себе си без да обръщам никакво внимание на случващото се около мен. Бях учила различни техники за релаксация и дишане за по време на раждането, които обаче почти не използвах, тъй като реално нямах нужда от тях. И без тяхна помощ се чувствах добре. Оставих се да бъда водена от инстинктите си и да правя това, което тялото ми подсказва.

След малко пак влязох в басейна, тьй като вълните бяха станали доста интензивни. Този път водата не ги отслаби, а така ми беше много по-удобно да стоя на колене или клекнала, като се облягах напред на надуваемата стена на басейна. Между другото, надуваемият басейн за раждане е невероятно удобен (моят беше такъв: http://madeinwater.co.uk/pool.html), докато ваните никак не ми изглеждат такива. Последните ми се струва, че са твърди за коленете и неудобни да сменяш позата си, по-подходящи са за седнало положение, което на мен никак не ми беше комфортно. Инстинктивно си движех таза спираловидно или във формата на осмици и си бях потънала някъде дълбоко в себе си. Нямах никакво усещане за време или представа какво се случва около мен. Контракциите ми вече станаха сериозни, но успявах да ги неутрализирам доста ефективно чрез страстните целувки с моя любим. Той отначало беше коленичил отвън до басейна, а по-късно влезе при мен. Беше много красиво, намирах се в друг свят, без да мисля за нищо. Визуализирах как бебчо се придвижва с лекота все по-надолу или как тялото ми се разтваря като пъпка на роза. Трудно ми е да повярвам, че толкова много жени предпочитат да им сложат епидурална упойка с всичките й рискове и неблагоприятни последици, в резултат на което са обездвижени и вързани към разни системи, вместо да се радват на целувки, масажи и други прекрасни естествени средства, които те изпълват с ендорфини. А и колко различно е ти да бъдеш магьосникът, който вади заека от шапката, вместо да си шапката... Нямаше нито един момент, в който да ми се е искало да имах упойка. И съвсем не бих описала раждането като нещо болезнено, а по принцип съм изключително чувствителна на болка. Според мен нагласата и начинът, по който се чувства жената имат огромна роля. Аз бях толкова въодушевена и щастлива, че това ми състояние със сигурност е елиминирало в голяма степен всякакво усещане за дискомфорт. Когато си напълно отпусната и уверена в себе си, това, което се усеща, не е точно болка, по-различно е, някак си много разлято и далеч не те кара да страдаш. Мен дори не ме интересуваше дали ме боли или не. Мисля, че усещането при раждането помага на жената да влезе по-навътре в себе си и да премине в такова ниво на съзнанието, което способства раждането да стане по-лесно. Но ако се страхува и се е стегнала или сгърчила, намира се в неуютна и студена обстановка, в неудобна поза, не може да се движи, няма подкрепа и пр., със сигурност би било доста болезнено. При това раждането ми не беше от бързите, но и не ми се е искало да е по-кратко. Беше съвсем плавно и леко, а и аз си го забавих неволно на няколко пъти. Наслаждавах се на целия процес, все пак не е нещо, което ми се случва всеки ден. Освен това в такъв момент усещането за време много се изкривява и на мен часовете ми се струваха минути. 

В един момент се зачудих дали вече не съм достигнала пълно разкритие. Ходеше ми се до тоалетна и не можех да преценя дали наистина имах нужда или това бяха прословутите напъни при раждането. Нямах досегашен опит, но и не ми се задаваха въпроси. При преслушването на тоновете на бебето се оказа, че съвсем леко се бяха забавили, така че излязох временно от водата. Пробвах се с тоалетната, но нищо не се получаваше. Имах нужда от малко почивка и да си опъна краката след дългото стоене клекнала. Емилио предложи да легна странично на леглото с повдигнат горен крак, поддържан от Стан, и да бъда максимално отпусната. Това положение не ми беше толкова удобно, но като за възстановяване на силите беше подходящо. Продължавах да усещам напъни. При един такъв силен напън ми изтекоха околоплодните води. Аз не ги видях, само усетих топла вода да ми залива краката. Казаха ми, че са напълно прозрачни и чисти. По време на засилилите се контракции, Станислав ми поддържаше перинеума с топли компреси, за да ми го предпази максимално. Това ми даваше много сигурност и ми помагаше да бъда отпусната. Прииска ми се пак да се върна във водата и там да си родя детето. Така и направих. Още известно време стоях коленичила в басейна, пак леко приведена напред и хваната за надуваемата стена, с максималко отпуснати лицеви и вагинални мускули. Мислено си говорех на бебенцето, стремях се да го насърчавам и окуражавам, че се справя перфектно и идеално знае какво да прави. И че съвсем скоро ще се срещнем. Очаквах, че ще мога да трансформирам желанието си да напъвам в специален вид дишане надолу и че всичко ще се случи с голяма лекота и без никакви напъни, както беше описано в един от курсовете за подготовка, на които бях ходила. Звучеше доста алтернативно и исках да опитам, обаче така и не бях отделила необходимото време да се упражнявам и предпочетох да си действам както ми идва отвътре. Реших, че е по-добре да слушам тялото си, да издавам каквито си искам звуци и да не го мисля. Все пак разполагах с пълната свобода да се изразявам свободно и да правя каквото си искам. Не бях в болница, където да трябва да се съобразявам с всевъзможни ограничения, така че се възползвах и се държах инстинктивно. Бебенцето като че ли никак не бързаше да излиза. Според това, което бях чела или ми бяха разказвали други жени, този етап бил облекчаващ и вече не се усещало нищо, само че при мен точно тогава най-вече се усещаше. Емилио ми каза, че не е нужно да правя нищо, за да родя. От време на време преслушваше съвсем дискретно сърдечните тонове на бебчето като леко и незабележимо допираше малките слушалчици до корема ми, без да се налага аз да си променям позицията. Всичко изглеждаше наред. Обаче в един момент се уплаших да не би да е изминало много време и да се наложи някаква интервенция (не че реално имаше такава опасност, но това ми беше големият и единствен страх, свързан с раждането). Амбицирах се и си казах, че всеки момент ще родя. Вече започвах да напипвам нещо изключително мекичко и нежничко по време на пика на контракциите ми. С отшумяването им, то изчезваше. Лекарят каза, че ако е много нежно, е главичката на бебенцето. Изглеждаше ми невероятно, но си беше така.

Внезапно промених позата си и както бях на колене, стъпих на едното си стъпало, озовах се клекнала с единия крак и коленичила с другия. В следващия момент усетих как главичката на бебенцето излезе. Можех да я видя и погаля, една малка топчица с копринена рошава косичка. Даже сграбчих едно изящно малко ушенце. Това беше толкова вълшебно! Безкрайно ме очарова! Дори не усетих как излезе останалата част от телцето. Приятелят ми, който междувременно беше влязъл в басейна и стоеше зад мен, каза, че е видял едни големи ококорени оченца да гледат учудено във водата, а при следващите една-две контракции – как са излезнали едно по едно раменцата, а след това и как цялото телце се плъзва самичко навън. А аз видях само как едно прелестно малко създание, прикрепено със светло синя пъпна връв, изкокна във водата и заплува. Развълнувано протегнах ръце, за да го извадя на повърхността и да го прегърна. Вълшебно красиво момиченце. И аз бях първият човек на света, който я докосна и прегърна! Мигът, в който извадих новородената ни дъщеричка от водата и я гушнах, беше най-незабравимият в живота ми! Двамата със Станислав я гледахме удивени и омагьосани. Тя също ни гледаше невинно с любопитните си очи. Беше съвършена! Дори още по-прекрасна отколкото в представите ни. Толкова красива и невероятно нежна, съвсем розова и пухкава, обилно покрита с верникс. Издаваше симпатични пръхтящи звуци, без да плаче. Имаше пъпна връв леко увита около телцето, която Емилио внимателно размота, докато тя беше в прегръдките ми. Станислав попита лекаря не трябва ли да плаче, на което той отговори, че не е задължително. Ние се усмихвахме широко и я приветствахме с добре дошла. Аз се взирах в очите й от съвсем близо, за да може и тя да ме види, обсипвах я с целувки, вдишвах аромата й, притисках я до себе си, галех копринената й кожа и нежната главичка. Не спирах да й повтарям колко много я обичаме. Това разкошно бебенце се справи блестящо и съвсем самичко, като направи всичко по най-добрия начин. Влюбихме се завинаги в това очарователно малко момиченце. Тримата се прегръщахме във водата, удивени и щастливи. Още в първите минути я сложих на лявата си гърда и тя засука. Много се зарадвах, че пое коластра в първите си мигове, макар и сукането й да не беше дълго. Беше много ранна сутрин. Всичко ми изглеждаше като в приказен сън. 

След около 15 минути излязох от водата с бебенцето си в ръце и отидох в банята. Чак при ставането ми потече кръв, но всичко остана в басейна. Като цяло кървях много малко. Седнах на тоалетната чиния, на дъното на която лекарят беше сложил легенче, за да може там да излезе плацентата. Със сучещото бебенце в прегръдките ми плацентата си излезе съвсем спонтанно почти веднага. След това Стан сам преряза пъпната връв. Разгледахме плацентата – беше цяла. С моята принцеса се отправихме към леглото и се гушнахме, хубаво завити с кърпи и одеала. Тя лежеше голичка на гърдите ми, а аз не спирах да я галя и прегръщам. Единственото, от което имаше нужда в този момент, бях аз. Емилио само леко измери обиколката на главичката й както си беше сгушена в мен, и след това нежно я повдигна за момент в един шал, за да я претегли. 4,180 кг. и 36,5 см обиколка на главата. Тестът на Апгар, например, не изисква да се взима бебчето от майката. Всички останали прегледи на бебето бяха оставени за по-нататък, дори и дължината я измериха на другата сутрин. Казаха ми, че е хубаво бебето да не се мие поне първите 6-9 часа, за да може верниксът да попие в кожата му. Изглеждаше ми невероятно как толкова голямо бебенце се е побирало в доста компактния ми корем. Кръвното ми беше по-ниско, но се чувствах невероятно въодушевена. От раждането бях получила само 2 съвсем леки охлузвания (предната част на перинеума е единствената нееластична), които не се нуждаеха от никакво третиране и се оправиха много бързо. Тази част на перинеума, която е еластична и се разтяга, беше непокътната. Предполагам, че за да нямам проблеми като разкъсвания при първо и голямо бебе имаха значение фактори като това, че по време на раждането бях във вертикална поза, във вода, отпусната, а също така и че през бременността правих редовно упражнения на Кегел, а през последния месец и масажи на перинеума. След няколко часа на невероятно въодушевление и възторг започнах да усещам как клепачите ми се затварят, и скоро заспах прегърнала бебенцето си и безкрайно щастлива. 

Възстанових се много бързо след раждането. След седмица имах чувството, че никога не съм раждала и изглеждах по същия начин както преди бременността. А от емоционална гледна точка се чувствах и продължавам да се чувствам повече от страхотно. От раждането се почувствах велико. По-силна, уверена и някак си цялостна и завършена. Бях изненадана колко съм щастлива в новата ми роля на майка. Не съм предполагала колко много сме способни да обичаме това невероятно малко момиченце, което е толкова спокойно и същевременно будно и общително, и което още от първия си ден успява успешно да си комуникира с нас и да ни покаже всичките си нужди. Раждането е може би най-лесната и кратка част, но оказва силно и продължително въздействие на майката и още повече на детето. Специалист, който я прегледа по-късно, ни каза, че е много спокойна и сигурна и че няма родова травма. Също нямаше и никакви колики през първите месеци. На мен цялото събитие ми се стори като красив сън. Преди раждането ми ставаше хубаво като си го представя, а след това винаги като си го спомня.