Едно естествено раждане след секцио

Eлена Йонова

 

Юлските горещини съпровождаха последните дни на бременността ми. Ходехме на разходки с двегодишния ми син, хапвахме си сладолед, говорехме си как мама ще каже „ох” и бебето ще се роди, ще заплаче и ще го гушнем.

Вечерта бяхме при едни приятели на Драгалевци. Хапнахме си, посмяхме се, погонихме се със сина ми по ливадата, който заспа до мен в люлката, гледайки небето. Задаваше се буря. Аз си казвах, че искам да родя на хладно, ако може да вали даже. Тази вечер беше първата от няколко следващи хладни вечери и дни. Заваля.

Прибрахме се, сложих мъжете да си легнат. Аз си легнах в хола на отворена балконска врата, наслаждавайки се на дъжда. Знаех, че не съм напълно готова да родя. Усещах притеснение за сина си, беше ми трудно да се разделя с фазата, в която съм само негова майка, винаги и изцяло за него.  Тъй като знаех, обаче, че скоро може и да не бъда готова да мина на друг етап, бях се разбрала с бебето предишния ден. Казах му да не ме чака мен, да си тръгне когато му дойде времето, пък аз ще се включа веднага и ще направя всичко възможно да го улесня.

Към 3 часа се преместих в спалнята. Лаеха кучета и не можех да заспя. Тъкмо се бях унесла към 4, усетих силно присвиване в корема. Заприлича ми на стомашна криза, не разбрах раждам ли или не. Ходих два пъти до тоалетна. При едно ставане ми изтекоха водите. Започна се една въртележка, която продължи до края. Всичко се разви бързо, интензивно, без почивка. Бях подготвила свещи и музика, но изобщо не стигнах до тях.

Мъжът ми ме усети, че снова и стана към 5 часа. Засякохме някакви контракции по 1’20’’ през 3’ и се обадихме на акушерката, с която се бяхме уговорили. Изненадата беше, че тя се оказа на друго раждане (пълнолунието разбутало други бременни преждевременно). Можела да дойде след това. За мен това означаваше, че сме сами. Не бях съзнателно подготвена за такъв вариант. Мъжът ми също. Но бебето идваше, а аз дори и за миг не се поколебах дали да отида в болница. Чувствах се спокойно вкъщи, не исках никой да пречи на естествения ход на нещата. Не исках да ме разделят с бебето ми, нито да оставя големия си син за толкова време. Решихме, че мога да се обадя на моя приятелка, която има много знания за това какво е естествено раждане и как протича.  Имах нужда някой да следи процеса, да знае какво се случва.

От 5,30 до 7 имах почти непрекъснати болезнени контракции. Бебето не беше слязло ниско преди раждането и явно работеше по тая част. Не помня този период добре. Помня, че бях по дивана, на лакти и колене, за да облекча болката в кръста. Бяхме престанали да засичаме, тъй като контракциите бяха почти непрекъснати. Към 7 ч. се обадихме на Ина, която за щастие се съгласи да дойде.  След половин час беше при нас. Каза, че според нея съм доста напреднала. Зарадвах се.

Влязох във ваната и сякаш получих някакво облекчение. Поне имах паузи без никаква болка между контракциите. Усещах нужда от хладни компреси по лицето. Към 8,30 се събуди синът ми и дойде да ме търси. Като ме видя, реши че мама се къпе и поиска и той. Съблякоха го и влезе при мен във ваната. Погушка се малко, казах му че мама ражда, поговорихме си между две контракции. После мъжът ми го облече за разходка – детето си имаше собствен план за деня.

В някакъв момент усетих, че ваната ми идва в повече, сякаш ми взимаше енергията. Излязох. Междувременно бях получила пристъпи на гадене и бях повърнала обилно два пъти. Това облекчи втрисането и ми даде сили. Пиех само вода, нямах желание за нищо друго. Ина отбеляза, че горната част на корема ми е хлътнала; зарадвах се, че бебето вече е слязло надолу.

Преместих се на пода в хола. Легнах странично. Мъжът ми и Ина бяха от двете ми страни; държах ги по време на контракциите, които бяха доста силни и болезнени. Струваше ми се, че почивките между тях са много кратки, исках по-дълги. Сякаш целият ход на раждането беше по-интензивен отколкото моят темперамент би предпочел. Но нямаше как, бях казала на сина си да се включи и да действа според нуждите си.

По едно време забелязах, че мъжът ми си подремва между контракциите, а като му стиснех ръката, се пробуждаше и ми даваше отпор. Стана ми смешно – нека поне някой подремне, като не можех аз. Явно беше спокоен.  

Изведнъж една мощна контракция изкара от гърлото ми силен дрезгав вик. Сякаш цялото ми същество се беше събрало в този вик – идваше от корема, от гърдите, от цялото тяло. От едно друго измерение. Не го познавах. Чувах го за първи път, но го припознах – беше мой, на една раждаща „аз”. Последваха и други викове; съпътстваха всички контракции, които вече бях започнала да усещам като напъни. Виках при всеки напън. Не можех да не викам. Мъжът ми дискретно ме попита може ли да затвори вратата на балкона. Дадох си сметка, че въобще не съм помислила за съседите. Който ме познава, знае че изобщо не съм такъв човек. Не съм, когато не раждам. 

Започнаха двата най-трудни часа от раждането. Усещах движението на детето в мен; силата и порива, с които си проправяше път. Исках малко почивка, исках си платото, но не – синът ми си напредваше със собствен ритъм.  Контракциите бях мощни, напъните силни; усещах разпъване в кръста, после на опашката.  Натискът на опашката остана доста време. Мислех, че никога няма да мине, че ще си остане там това бебе, да ме разпъва до пръсване. Облекчаваше ме само приложеният отвън натиск, въпреки че облекчение е силна дума за онова усещане.

Бях благодарна, че усещах бебето – едно силно подритване преди всяка контракция ме предупреждаваше, че имам време колкото да си поема въздух и да се вкопча в ръката на мъжа ми преди да ме понесе неизбежният вихър на напъна. Усещах, че не мога повече, исках  да свършва вече. Исках бебето да се махне най-накрая от дупето ми; даже му казах, че е много малък още, за да не ме слуша, и че настоявам да престане незабавно и да си починем. „Друг път”, сякаш ми се счу.
Мъжът ми каза, че съм издавала кратки заповеди с дрезгав и категоричен глас – „отвори”, „затвори”, „ела тук”, „не ме пипай”, „дай си ръката”, включително съм му наредила да махне найлона от пода, защото ми миришел на пластмаса и не смятам да родя в такава смръдня. Не помня. Помня само, че имах силно усещане за нуждите си във всеки един момент. Кристално усещане за това какво искам и какво не. Имах нужда да стискам ръката на мъжа ми – да усещам отпора на силата му и присъствието му. Имах нужда да стискам ръката на Ина – да усещам енергията и силата на жена, минала през същото. Имах нужда от окуражаване – че съм на прав път, че ще издържа, че скоро ще свърши, че изобщо ще свърши. Задавах въпроси – имах нужда да чуя очевидните отговори, един, два, сто пъти. После изведнъж губех търпимост към приказки, не исках да говоря, да ми говорят, да ме пипат, да ме гледат.

Ина ме питаше не искам ли да опитам друга поза. Не исках. Беше ми удобно легнала настрани. Сякаш нямах сили за по-изправена позиция. Така си останах и до края – лежейки наляво с вдигнат десен крак. Помагаше ми някой да го придържа.

При един от безбройните напъни просто усетих как натискът подмина дупето. Главата започна да си проправя път през влагалището. Болките изчезнаха, останаха само силните неустоими напъни и усещането за крайно разпъване. Ина ми слагаше топли компреси на перинеума, а мъжът ми слагаше хладни на ануса. Имах усещането, че ако не придържаше, бебето ще излети през дупето ми. Ина ме попита усещам ли огнен кръг. Призля ми – и това ли трябваше да усетя. През цялото време смятах, че съм на края на усещанията си, че няма накъде вече. А се оказваше, че има все повече – по-силна контракция, по-различен напън. Бях се концентрирала в усещанията си, гледах да издържа конкретния напън сякаш е само този.

Внезапно до съзнанието ми стигна въодушевлението им, че при един от напъните главата се е показала. Имал черна коса. Разбрах какво имаше предвид Ина като питаше за огнения кръг. Разпъваше ме, изгаряше ме, но нямаше болка. Това, което ме изненада е, че нямаше и страх. Страхът от разкъсване, който имах се беше изпарил, отстъпил мястото си на силното желание вече да се приключва. Пипнах главичката. Осъзнах с радост, че няма връщане назад, че раждам естествено, че раждам всеки момент, най-сетне. Питаха ме искам ли огледалце да видя главичката – не исках огледалце, исках да родя. Последва серия от мощни безболезнени контракции, всяка от които се състоеше от четири напъна. Усещах как се отварям все повече. Дойдоха ми сили и си помислих „айде стига вече, омръзна ми”, и сякаш се напънах да родя. Помня, че усетих един напън и си казах – „този не е като другите”. При следващия главата излезе; веднага след нея усетих плъзването на телцето между бедрата ми – ето това вече беше облекчение. Мъжът ми пое сина ни и го обърна, за  му изтекат секретите, а аз казвах „дай ми го”, „дай ми го”. Гушнах детето си и усетих прилив на радост. Опияни ме миризмата му, миризмата ни. Не можех да повярвам, че съм успяла да родя сина си.

Теодор се роди в 12 на обяд, 3.800кг., 52см.

Сложих го на гърда и засука веднага. След 10 минути със силна контракция излезе и плацентата. Легнахме си в леглото, завихме се, погледахме се, запознахме се. Казах му „добре дошъл”. После той заспа и спа 3 часа, сучейки силно и звучно.

 

Бях удивително спокойна, знаех че всичко е наред. Чувствах се добре. Големият ми син се върна от разходка и в 14ч. вече прегръщах и двете си деца.

 

 

Предвид, обаче, непланираното неасистирано раждане, около мен настана суматоха. Тъй като разчитахме на акушерка, за да прегледа мен и бебето, нямахме готовност за много неща след раждането. Мъжът ми започна да вари ножици и да търси конци за зъби. Ина започна да върти телефони и да урежда да дойде акушерка да прегледа бебето, да провери дали е цяла плацентата, да ме погледне за разкъсвания. Намери една, която можеше да дойде. Всичко беше наред – едно незначително разкъсване, цяла плацента, здравичко бебе. Мъжът ми преряза пъпната връв.

Акушерката не коментира домашното раждане. Каза ми само, че ако бях в  болница вероятно, щяха да ми направят доста интервенции, които сега си спестявам, между които  зашиване и задължителна ревизия с пълна упойка.  Толкова съм доволна, че пропуснах всичко това. Спомням  си как на моменти не издържах да ме гледат дори, камо ли да ме пипат (дори и внимателно забърсване ме дразнеше), а съвсем ми е трудно да си представя как се проверява разкритие в такъв момент.

Истината е, че нито аз, нито мъжът ми бяхме подготвени за неасистирано раждане вкъщи. Убеждението ми е, че акушерка трябва да присъства, за да може да окаже необходимата помощ при нужда. Затова се бяхме уговорили с акушерка – да следи развитието на раждането и да прецени евентуални усложнения, да провери целостта на плацентата, да прегледа мен и бебето след раждането и при нужда да се намеси (например, да ме зашие). Всичко това бях оставила в нейните ръце. Аз само исках да избегна ненужно ходене в болницата, ненужно второ секцио, ненужни неприятни интервенции.  И съм доволна, че предвид създалата се ситуация – непланирано неасистирано раждане – останах вкъщи и можах да родя нормално, естествено, хубаво.  За което съм много благодарна на мъжа ми за безусловната и адекватна подкрепа, и на Ина за това, че се отзова и ми помагаше с грижа, знания, женска сила. Също така, на акушерката от известна държавна болница, която дойде да ме прегледа.

 

И естествено, на детето си, което през цялото време знаеше какво да прави, и ми помогна да се родя за втори път като майка.

 

 

Коментари

Оххх, разплаках

Оххх, разплаках се! 
Прекрасно!
Да е жив и здрав Теодор, много мир, любов, хармония, светлина и приятелство да съпътстват житейския му път!

Акушерката!!!

Коя е тази смела жена, която се е съгласила, че да я търсим и ние Wink Така де, предполагам, че не е добре да я изтипосваме тук, но на лично съобщение...:-Р

В България ли?

От разказа не ми става ясно - това тук или в чужбина е станало?