Естествено вдъхновяващо раждане? Да, моля!

Лиляна Георгиева


Имах щастието да преживея лека и приятна бременност. Така и не успя да ми дотежи, защото Момчил се роди в 37 к.с., напълно здрав, с тегло 3 150 кг и ръст 49 см. В момента е точно на 6 месеца и всеки ден с него става все по-интересен и предизвикателен. След еуфорията на първите месеци от бременността (чувствах се отлично) и със заоблянето на коремчето ми около четвъртия месец, започнаха да напират първите въпроси свързани с раждането. Вътрешно усещах, че искам да родя естествено и си представях един натурален процес, в който докторът наблюдава нещата и оставя те да се развият от само себе си. Само че след първото ми влизане в „БГ МАМА” и изчитането на няколко истории за ‘естествено’ раждане в болница, у мен започна да се заформя притеснението, че в България нещата не са точно такива, а са по-скоро изкривени, както много други, за съжаление. Имах няколко безсънни нощи и дори по едно време с таткото решихме да се ‘уредя’ с едно планирано секцио и да ни е мирна главата... Да де, ама  усещането и желанието за удовлетворяващо, истинско и неподправено раждане не ми даваха мира. Все пак реших, че имам достатъчно време да се информирам още и евентуално да променя мнението си.


 За начало започнах да разпитвам всички наскоро родили приятелки и познати (които бяха много) относно тяхното раждане като исках да знам кои са доволни от лекарския си екип. Е и тук ударих  на камък – те или въобще не пожелаха да ми споделят как е минало, щяла съм сама да видя като му дойде времето, или пък бяха доволни, цитирам: „Така хубаво ме упои, че въобще не усещах какво става”, или „Предизвика раждането седмица по-рано, че бебето щяло да стане много голямо – много болеше, но съм му благодарна”, или „ „Ами беше ок, отидох в болницата в последния момент и не им дадох да се намесят особено.” Е, направих си извод, че доброто за един е зло за друг и си казах, че е време да се подготвя по-скоро фактологически и физически, а не толкова „емоционално” и да се опитам да бия системата. Още от втория месец започнах да ходя на гимнастика за бременни. Всъщност, продължих да ходя на спорт при същия инструктор, но в часа за бременни – като ме видя първия път реши, че съм объркала заниманието, нали не ми личеше, че съм бременна, но като разбра ми стисна ръката и почнахме да се гънем. Покрай интернет и увлечението ми по естествените неща разбрах и за популярно йога студио, където повечето от заниманията бяха насочени към бременните. Също така, още в края на петия месец, се оттеглих от работа, защото негативния стрес ми идваше в повечко и не исках това да се отрази на бебето. От шестия месец (януари 2011 г.) преминах от гимнастиката към йогата за бременни, където не само практикувахме асани, които да ни направят по-гъвкави, правилно да наместят плода и да облекчат раждането, но и се учехме да медитираме, да се отпускаме напълно, да визуализираме как искаме да се случат нещата, изпращахме послания на бебетата и ги ‘окъпвахме’ в златна светлина. Определено не бяхме луди, а мотивирани млади жени, които искаха бременността и раждането им да протекат леко и приятно. Паралелно, освен часовете по йога, посещавах и курсове в „Естествено”, първо за отглеждане на бебето, а след това и за самото раждане. Там, освен, че научих как да се ‘справям’ с малкия човек и узнах за принципите на привързаното родителство, разбрах и за етапите на раждането, какво ще се случва с тялото ми, как да си помогна и да премахна страха, за да овладея по-лесно болката.


Покрай момичетата в йогата подочух за доктор в бившата Тина Киркова, който наистина оставял нещата да протекат естествено и освен това не следял бременността, ами само израждал – точно каквото ми трябваше, защото харесвах доктора, който ме следи, но имах съображения да не раждам при него. Отидох да видя лекаря в „Тина Киркова” към края на шести месец и след това се видяхме отново, но... в предродилна зала, защото бебо беше изпреварил контролия преглед при него с няколко дена ( ).
След един активен ден, както всеки друг по време на бременността ми, включващ час по йога, малко чистене и масаж на перинеума (първи, леко закъснял, и както се оказа - последен) в 3 ч. през нощта на 19 април, доста преди термина, който беше определен за 12 май, се събудих подгизнала от околоплодни води. Първата ми реакция беше да помириша и близна чаршафа – да, нямаше съмнение, сладникави и бистри, без аромат, това си бяха водите. Разбира се, чантата за болницата не беше готова и се засуетих да събирам необходимото от всички стаи на апартамента, докато водите продължаваха да се стичат по краката ми  - явно пиенето на бира се беше отразило благотворно върху количеството им. Мъжът ми също се размърда и усети, че нещо става – след като разбра каква е работата, се увери, че съм в 9-ти месец и не е рано (), стана си съвсем спокойно и започна да се стяга. Междувременно се чух с доктора, който ми каза, че щом съм с изтекли води ще трябва да отида в болницата за да слушат тоновете на плода и се разбрахме да дойде към 7 ч., когато започва смяната му, освен ако нещата не протекат свръхбързо. Ами добре, казах си, там на място ще се възползваме от ВИП залата и ще се държим все едно сме си вкъщи.


Пътят от „Младост” до „Тина Киркова” ми се стори кратък без обичайното задръстване и към 4.30 ч. ни прие дежурният екип. След прегледа се оказа, че имам 3 см разкритие, а аз все още не усещах никакви болки. Също така се разбра, че няма как да ползваме ВИП зала, защото и двете били в ремонт, и ще трябва да раждам с всички в общата преродилна и родилна зала, та нито таткото ще може да присъства, нито бебо ще  може веднага да остане при мен. Веднага усетих как страха и притеснението започват да навлизат в тялото ми, но се спрях като започнах да дишам дълбоко и да си представям, че и това ще мине. Не позволих на адреналина да измести ендорфините – естествените обезболители, така нужни на тялото по време на раждането.  Направиха ми клизма, за което нямах против, и докато чаках да подейства, стискайки се да не се изпусна, ми дадоха да подпиша информираното съгласие. Мъжът ми веднага компетентно се намеси (нямаше други хора и можеше да стоим заедно в спешния кабинет) и каза, че той ще го прочете, а аз ще го изчета и подпиша след като ефекта от клизмата отмине. След  като се върнах от тоалетната той вече беше написал, че не искам никакви интервенции, освен в спешни слуаи, и лекарите се пошегуваха че май той, а не аз ще раждам. След малко се разделихме - той отново ми вдъхна кураж и влязох в предродилна зала.
Другите три легла бяха заети, на две от които лежаха жени с окситоцин, а на третото младо момиче, което се оказа, че също е про-естествено настроено. Шефката на родилното водеше раждането на това момиче и след като разбра, че не искам намеса, ме изгледа с леко учудване, но и уважение. Даже спомена няколко пъти новото понятие за тях - ‘дула’. На отделен бял лист попълних декларация, че не искам нищо, вкл. и да хранят бебето с АМ, да не ‘станела грешка’. Общо взето хората бяха любезни и ми се струва, че понеже не бях първата ‘такава’ вече бяха започнали да променят мисленето си, а може би и бяха дочули, че мъжът ми е адвокат (  ). Тоновете на бебето бяха добри и никой не ме караше да лежа - разхождах се по коридора и в ограниченото пространство на стаята. Моят доктор дойде в 7 ч., беше спокоен, усмихнат и се разбирахме с по две думи. Бих казала, че атмосферата наоколо беше по-скоро напрегната, но аз успявах да заглуша всичко случващо се като си пеех наум песните, които на идване бяхме слушали в колата и си мислех хубави неща за бъдещето. Когато започнах да усещам по-осезателно контракциите (след 7 ч.) ходих до тоалетната, където седях и ми беше някак по-удобно, или се навеждах напред, надупвах се и се опирах на леглото като движех ханша си на ляво и на дясно. Позата на колене не ми беше удобна, изпробвах и няколко други докато не намерих ‘моята’. С учудване усетих, че не ми пука какво мислят другите, че не се притеснявам от резкия говор на някои хора от персонала, че дори нямам търпение да дойде момента на по-силните контракции и напъването. По едно време докторът ме помоли да си засека на колко често са контракциите и когато станат на по 4-5 минути да му кажа. Поглеждах часовника не по-често от един два пъти на час и се учудвах колко бързо лети времето. Към 11 ч. контракциите вече бяха доста сериозни и болката все повече се усилваше, но аз упорито въртях дупе и напълно се отпусках, направо се размазвах между контракциите, леко подпряна на леглото на крака си, без да мисля за болката, която след малко предстоеше. Нямах нужда да викам, а само надавах лек вой от време навреме. Жените около мен споделиха, че ми завиждат, че мога да се движа, а междувременно се оказа, че естествено настроеното момиче на 10 см разкритие няма контракции и позиви за напъване. До последно отказваше окситоцин, накрая все пак склони, но нищо не потръгна и се стигна до секцио. Тогава си казах – не бива да бъдем крайни, в някои моменти явно се налага намеса и трябва да се съгласим за да не изпуснем нещата.


Слава богу на мен не ми се наложи нищо такова – към 12 ч. започнах да усещам желание да напъвам, доктора погледна как го правя, коригирахме дишането и започнах да се ‘упражнявам’ права, опряна на мивката. Беше застъпила друга акушерка, която беше много внимателна и дори на моменти ми разтриваше гърба. По това време вече изобщо не ми пукаше какво се случва наоколо и бях напълно концентрирана да напъвам, когато усетя пика на контракцията – усещаше се като непреодолимо желание за ходене по голяма нужда. Докторът се навеждаше да види какво става и по едно време каза, че главата била слязла и скоро ще трябва да отидем на магарето. Така и стана – помолих да ми повдигнат облегалката до колкото е възможно (и, общо взето, си стана сравнително удобно) и започнах да напъвам, когато му идваше времето. Сякаш въобще не бях усетила периода на транзиция  и може би затова не бях уморена – между контракциите си говорихме, дори се майтапихме в колко часа ще излезе бебето и кой ще познае, защото целият дежурен персонал се бяха събрали да гледат как ‘професионално’ напъвам – явно йогата си беше свършила и физическата, и психическата работа. Разпитах как ще усетя бебо като тръгне да излиза и ми отговориха, че ще е като боцкащо таралежче, което няма да имам търпение да изхвърля. Приятно се изненадах, че през цялото време акушерката водеше нещата, а докторът само наблюдаваше. По едно време усетих сухота в устата и помолих за мокро парцалче, което да захапя, както и сухота в перинеума и акушерката ми направи компрес. Общо взето, нищо не ми отказаха, но трябваше да си го поискам. Най-сетне таралежчето се показа и с два напъна изхвърча навън, според мен с бясна скорост, а след 15-на минути излезе и плацентата.


Беше толкова страхотно, без епизиотомия и разкъсвания, че адреналинът навлезе в кръвта ми и се чувствах все едно съм изкачила някой висок връх или пък съм била първа на маратонско бягане. Първо видях бузките на бебо, но доста бързо го отнесоха – от еуфория не успях да поискам да остане повече, но казах, че искам да ми го донесат веднага след като се кача в стаята, което беше около 3 ч. по-късно. Не се чувствах зле от това, че бебо не е веднага с мен, някак си знаех, че е добре и ще го видя скоро. Когато го донесоха беше повит, не бяха измили верникса и имах време да го разглеждам и гушкам преди роднините да напънат да влязат (вече беше дошло време за свиждането). Да ви призная се почуствах леко гузна, че еуфорията е по-силна от чувството на силна обич към детето – при мен тя дойде с времето и с всеки ден се увеличава все повече и повече. В часовете след раждането чувствах, че се възстановявам много бързо – естественият окситоцин определено си вършеше работата. Кърменето потръгна добре (с помощта на Ива в първите дни) и все още продължава, успешно.


Кое помогна раждането ми да протече така гладко?
•    добър сън – въпреки че последните два месеца изобщо не спях добре нощем, денем си наваксвах, защото знаех, че раждането може да започне по всяко време и ще трябва да имам достатъчно сили;
•    волята и увереността, че всичко ще е наред –спрях да си мисля неприятни неща и не позволявах да загубя увереност в себе си;
•    гените – майка ми също не е искала никаква намеса и е родила лесно, въпреки че раждането е било в Русия преди 30 години;
•    спокойствието, подкрепа от семейството, липса на стрес от работата – всички ме окуражаваха в естествения ми избор и ми съдействаха да имам достатъчно време за себе си и ‘бременните’ занимания;
•    йогата – страшно ми помогнаха както цялостното раздвижване и укрепване на тялото, така и техниките за успокояване, визуализацията, с която ‘програмирах’ мозъка си какво искам да се случи, придобиването на способност да се оттърся от стреса или ситуацията в която се намирам, съветите на вече раждалите жени в курса по йога максимално да релаксирам между контракциите и да не мисля за идващата болка; 
•    курса за бременни на "Естествено" – подковах се с факти за раждането, чух вдъхновяващи истории и придобих още по-голяма увереност, че мога да се справя сама и че съм господар на тялото и ума си;
•    вяра в доктора – познавах го бегло, но ми беше вдъхнал доверие, а и бях чула няколко позитивни истории от познати;
•    мисълта, че и ‘това ще мине’.


Пожелавам на всички бременни жени прекрасна бременност и леко, положително раждане. С подходящото мислене, подготовка и малко късмет това е напълно възможно, дори и в болнични условия.
 

Коментари

 А може ли да споделите името

 А може ли да споделите името на лекаря Smile

Д-р Киров

Д-р Киров Smile