Раждането – моето предизвикателство

Надя Димитрова

Три седмици след първата среща със сина ми... Все още на моменти ми е трудно да повярвам как раждането – събитието, което дълго време беше свързано с най-големите ми страхове, се превърна в най-прекрасното изживяване в живота ми.
Разбира се по време на бременността положих доста усилия, които в последствие ми се отблагодариха и ме възнаградиха с мечтаното раждане.

Но началото не беше лесно. Още в момента, в който разбрах че съм бременна си казах: „Чудесно, но ще трябва и да се ражда. Как само ще се справя с това?” Спомних си за всички ужасяващи разкази, които описваха родилната болка като най-силната, която може да изпита човек. Представата за раждането, която собствената ми майка беше изградила в мен, също не беше никак приятна.
В продължение на седмици се успокоявах с мисълта, че в днешно време не е трудно да се планира секцио и всичко може да мине бързо и безболезнено.  Бях сигурна, че високите ми минусови диоптри (-6.5) и операцията, която бях претърпяла преди около 10 години, щяха да наклонят везните в полза на раждане със секцио.

За моя най-голяма изненада, когато наблюдаващата ме лекарка сама ми предложи цезарово сечение, се възмутих и спонтанно отвърнах: „Но защо? Аз ще си раждам нормално.”

И тогава разбрах, че дълбоко в себе си вярвам в промисъла на природата и че щом тя така е отредила появата ни на този свят, значи така е най-добре за детето ми,а и за мен самата. На този етап все още бях изпълнена с огромен страх от предстоящото събитие, макар и настройвайки се да родя естествено (под „естествено” до този момент разбирах вагинално). Мислено се успокоявах със съществуването на епидуралната упойка и разбира се на секциото, в случай, че нещо се обърка или пък не издържам на болките.

И постепенно започнах да се подготвям.

В средата на четвъртия месец се записах на йога за бременни при Дани. Въпреки че се занимавах с йога от години, намерих курса за изключително полезен. Асаните са подбрани специално за този период от живота на жената, а визуализациите и релаксацията ми действаха изключително успокояващо. Осъзнах колко важно е още сега да изградя връзка с детето си и всеки ден му отправях послания мислено или на глас. Формулирах и кратка своя санкалпа (положително утвърждение), което си казвах сутрин и вечер.  А именно: „Моето дете и аз сме напълно здрави. Аз разполагам с физическа, емоционална и психическа сила да родя напълно естествено здраво и щастливо бебе. Раждането протича леко и спокойно. То е най-щастливиятмомент в живота ми и в този на моя съпруг.”

Макар и не напълно уверена в това, което бях формулирала, знаех, че искам да бъде така и не се отказвах да изричам санкалпата сякаш вече е факт. Докато един ден не повярвах в това напълно.

Малко по-късно със съпруга ми Георги се записахме на курса „Вълшебните 9”, посветен на бременността и раждането.  Най-полезни за мен бях лекциите, запознаващи ни с фазите на раждането и начините за немедикаментозно справяне с болката.

Допълнително започнах и сама да си набавям информация по тези въпроси от български и немски източници; гледах филмчета за жени, раждащи у дома, ръководени изцяло от инстинктите си; посетих и лекцията на сдружение „Естествено” – „Раждане без страх и болка”.

Научих за вредата от окситоцина, епидуралната упойка и епизиотомията и реших, че искам да се справя без тези интервенции. Разбира се все още в мен имаше доза съмнение в собствените ми сили. Често се питах ще успея ли да се справя без въпросните манипулации... Но колкото повече се информирах, толкова по-уверена ставах и постепенно активното естествено раждане се превърна в моя съзнателен избор. Сега исках да родя не само „нормално”, но и да съм активен участник в процеса. Исках да родя, не да ме израждат! Исках да се оставя на инстинктите си да ме ръководят, а не лекар да дирижира напъните ми и да ми казва кога какво да правя! Исках отложено прерязване на пъпната връв, както и да не измиват бебето ми след раждането! Исках от първата среща с детето ми, да не бъда разделяна от него!

Съставих списък с изисквания и ги отразих в план за раждане, свален от сайта на „Естествено”. Присъствието на съпруга ми и на моята дула Елена бе един от основните приоритети.

След проучване на болници и лекари, изборът ни падна върху болница „Св. Лазар”. 

В деветия месец вече се чувствах напълно подготвена за голямото събитие. Бях изгонила страха от съзнанието си. На негово място се настани очакването.
Два дни преди термина с мъжа ми направихме 3 часова разходка на Витоша. Прибрахмесе и си пуснахме комедия. Беше към 21ч., когато усетих първите контракции. Бяха леки, но категорични, в интервал от час. Легнах си с мисълта, че моментът наближава.

Цяла нощ имах контракции, които постепенно зачестяваха – през 40 мин, после 30 мин., 20 мин., но все още не ги възприемах като силни и успявах да спя. Към 5-6ч. сутринта усетих, че вече е време да стана и да започна да се разхождам. Нямаше смисъл да се опитвам да почивам повече, вълнението нарастваше. Изкъпах се, закусих, пуснах пералня. Мъжът ми запали свещички и арома-лампа с масло от хвойна, пусна предварително подготвената от мен музика. Контракциите зачестяваха постепенно, бяха на 4-5 минути с продължителност около 20 секунди.
За същата сутрин имах записан час за запис на тоновете и се колебаех дали да отида или да остана вкъщи. Бях наясно, че раждането започва, но понеже нямах усещане че ще е скоро, не бързах да тръгвам към болницата. Плануваният сценарий беше да отидем там колкото се може по-късно. За щастие, лекарката, която ме наблюдаваше, има частен кабинет на 10 минути от вкъщи и реших, че хем ще запишем тоновете, хем ще проверим имам ли разкритие. Не предполагах да е повече от 1-2 сантиметра.

В 10ч. сутринта сантиметрите се оказаха 6! Ликувах. Казах си, че щом усещането ми за болка при 6 см е толкова поносимо, значи наистина мога да се справя. С докторката ми се разбрахме да се прибера до вкъщи и да се срещнем в болницата в 13ч. Виждаше ми се рано, но се съгласих. Бях спокойна и се настроих да остана такава и в болницата. Все пак до себе си имах съпруга си и очаквах пристигането на моята дула.

Времето до 13ч мина неусетно – контракциите зачестяваха, ставаха по-силни, но не и много продължителни: на всеки 2-3 мин. по 25-30 сек. С Елена си говорехме, докато Георги приготвяше багажа. Гледах да се разхождам, да се поклащам встрани, да оставам изправена или клекнала. Внезапно повърнах обилно, което ни даде знак, че навлизам в транзиция, макар и с не толкова силни контракции. Решихме да тръгнем към родилния дом.

Там ни посрещнаха с комплект документи за попълване, което е доста досадна процедура в такъв момент. Но бяхме готови и за това – мъжът ми подаде необходимата информация, а на информираното съгласие написахме, че не разрешаваме извършването на никакви интервенции върху мен и бебето без изричното ни писмено съгласие. Разписах се и си спестих четенето на няколко листа А4.

С дулата ми изпробвахме различни пози, като увисването на шал и клечащата се оказаха най-удобни. За мой късмет краката ми не се уморяваха лесно, а и Георги беше достатъчно силен да издържи докато се отпусках клекнала в ръцете му. 

Масажите  и акупресурата в долната част на кръста също много облекчаваха контракциите.

За изненада на всички раждането напредваше без да имам регулярни контракции до край. Ту бяха през 1-2 минути, ту се разреждаха. Също така рядко имах и контракция по-дълга от 30 секунди.

Постепенно те преминаваха в напъни, но реших да не споделям. Когато ме питаха имам ли усещане за напъни, отвръщах, че по-скоро усещам контракциите.
Не исках да ме подканят към родилната зала преди да съм напълно готова да напъвам спонтанно. Знаех, че настъпят ли истинските напъни, няма да мога да ги удържа.

Така и стана. Преместих се в родилното в последния момент. За малко да родя клекнала пред стола. За съжаление не ми дадоха необходимото време? За моя изненада столът не беше толкова неудобен, колкото си го представях. С качването напомних, че категорично отказвам епизиотомията и обещах, че с два напъна ще родя сина си.

Изпълних го! С първия излезе главата. След което мъжът ми ми напомни за плиткото дишане, упражнявано в курса на Дани, за да дадем време на бебенцето да се намести. Тогава ме попитаха за името, което сме избрали за детето си.  Споделихме го и чух Георги, Елена, акушерката Еми и лекарката ми да викат: „Хайде, Бояне,даваййййййййй...”

С дълбоко поет въздух и силен продължителен напън излезе и телцето. 

Въодушевените възгласи на Георги ме накараха да отворя очи и да видя как раждам детето си!

След спирането на пулсацията, Георги преряза пъпната връв и синът ни беше сложен на гърдата ми. С помощта на Елена засука веднага.

Нямам думи, с които да опиша безкрайното щастие, което изпитвахме със съпруга ми в този момент. Гледахме се, прегръщахме се, целувахме се...А детенцето ни между нас.

И така раждането приключи успешно!

Напук на всеобщото твърдение, че колкото и ужасна да е болката, все пак раждането се забравя, аз бих казала, че с подходящата настройка болката изобщо не е толкова голяма, а раждането определено няма да забравя! Ще го запомня като най-силното и трансформиращо изживяване в живота ми, като предизвикателство да се изправя срещу страховете си, да ги преборя и да стана по-силна жена!

Изписах много, а е редно да обобщя какво изигра най-голяма роля да изживея раждането по изключително позитивен начин.

Не маслото от хвойна, малиновия чай, капките Бах, възглавницата с лимец за затопляне на кръста, термофора, топката, масажора и специалната музикална компилация спомогнаха за това, а присъствието на мъжа ми и на моята прекрасна дула Елена. Двама се оказаха чудесен екип. Бяха там за мен! Усещах подкрепата им през цялото време. За миг не изпаднах в паника, не се разколебах, дори не се и притесних, знаейки че не съм сама. Благодарение на  увереността, която ми даваха, можах да се концентрирам върху най-важното.

И така, не родих бързо, както често ми пожелаваха, но родих леко и спокойно, както аз мечтаех!