За силата на природата - раждането на Ема, инстинкта, енергията и знанието...

Кратката предистория е, че винаги съм искала да родя естествено и осъзнато. Имах обаче достатъчно насъдени страхове, и в голяма степен решенията около раждането произтичаха в името или за  заобикалянето на тези страхове.

Първата бременност ми беше крайно недостатъчна да науча всичко, което ми бе нужно, за това какво е раждането, как се случва и какви последствия носи.

Не бях и съзряла достатъчно да науча и разбера всички тези неща, концентрирах се и задълбах в кърменето, захранването и психологическото развитие на малките хора...и времето до термин просто си мина.

Страхът от изтичащото време и неяснотата точно какво ще се случи с тялото ми, за да излезе другото тяло от мен, направо ме парализираше от паника на моменти. Решенията, които се опитвах да взимам, бяха по-скоро търсене на компромиси с неща, на които държа по-малко или претегляне на възможности, които са по-малко вероятни.  

Дълго време след раждането се усещах изманипулирана и че решенията, които сама взех, са били изтръгнати от мен. Не го преживях толкова тежко, защото все пак детенце се роди бързо, здраво и имах като цяло доста позитивни спомени от раждането. Тъпо ми беше само за това, че не тя беше избрала момента кога да роди и че раждането беше подтикнато и строго дирижирано. Но в крайна сметка решението беше мое, както и непорасналостта ми да открия избора и подходящите хора, които да ми помогнат да родя както усещах, че трябва.

Вторият път съумях да се изправя пред страха си от болката. Даже я търсех, исках да видя колко толкова боли, че има такъв масов страх от нея.  За мен тя се оказа съвсем търпима, даже на много заден фон усещах и удоволствие от това, което се случваше. Успявах да дишам добре по времето на всяка от 4-те ми финални болезнени контракции (въпреки подпомагането със система, болките дойдоха след пукането на мехура на около 8-9см. разкритие, а тялото ми беше доста подготвеноо и силно, защото до тогава дори не бях разбрала как се беше получило разкритието). Не можах обаче да имам търпението да рискувам и да ходя твърде дълго време с доста голямо разкритие и започващи и затихващи контракции, все още бях твърде близо до контрола на медицината и все още не можех да се доверя на природата и собственото си тяло, че има мъдростта да случи нещата по най-добрия начин. Все пак не приемах случилото се като тотален провал, защото вече не беше страх от болката, раждах с изключително положителна нагласа и с увереност, че всичко ще бъде наред (първият път най-много се страхувах, че ще стигне до секцио в процеса на раждането).

Исках и знаех, че ще има трети път, когато да направя нещата, както трябва Усетих много ясно енергията, която ме изпълни с заживяването на малката Ема в мен. Много настоятелно започнах да търся причините да ми се налага побутването на предните раждания, как да го избегна за това, търсих хора и разкази, които да ми помогнат да започна все повече да вярвам, че не е трудно да се роди естествено и активно. Минах през малко хомеопатия, много Бахови комбинации, четене, разговори, мислене и в крайна сметка се озовах на финалната права.

Общо взето раждането при мен започна от 17.04 през нощта, когато се събудих с болезнени контракции, често ходене по голям нужда и втрисане. Докато се начудя дали да будя мъжа ми или да чакам още, изядох един банан, обиколих три пъти апартамента, пих Спасителна смес (на д-р Бах), за да не се панирам, облякох се, завих се и заспах. До вечерта всичко беше спокойно и тогава пак имах същите контракции (на около десетина минути), пак втрисане. Почти бях сигурна, че ще се ражда, но имахме един рожден ден да отпразнуваме, та „реших”, че ще е след това. Бързо всичко утихна и се прибрахме да спим.

На следващия ден бях на преглед и се оказах с 3,5см. разкритие, но тъй като нямах никакви контракции беше ясно, че не раждам. Докторът ми не беше съвсем щастлив, че не искам да подпомогнат развитието на процеса, пък и оценяваше, все пак, че още беше рано. През следващите дни имаше епизодични “включвания” за по не повече от час с леки, не-болезнени контракции. Като цяло бях доста спокойна, но ми беше по-скоро леко изнервящо, че трябва да “дебна” на колко време са, да се “ослушвам” колко и дали ме боли, усилва ли се болката... Записите на тонове показваха, че бебето си живее супер в мен, а контракциите бяха „права линия”.

Терминът наближаваше и аз започвах леко да губя надежда, че нещата могат да се случат както ми се искаше. Общо взето започнах да си мисля, че явно такава ми е физиологията и психиката, че дори и да е с желанието да излиза бебето, тялото ми ще го спира поради някаква причина. Много се бях обезверила, че пак ще “свърша” със системата и със спукан от доктора околоплоден мехур, раждайки в удобно за екипа и целия свят (но не и за бебето ми) време... Добавих си още един цвят на д-р Бах (за надеждата) и докато си гушках сладкия батко една вечер, започна да ме сполетява една мисъл: за да имам толкова контракции и разкритие, но да не се случват крайно нещата, има причина - природата не би оставила нещата просто така в безтегловност! Сетих се, че на последните консултации доктора (по ЗК) споменаваше, че гръбчето на бебето е вдясно.

Започнах да ровя и да чета разкази, където жените описват за такива дълги подготвителни контракции, за ходене по толкова дни с разкритие (предният път си се разхождах необезпокоявана дни наред с над 6см., а първият път - с 3,5см). Попаднах на информация за оптималното прилежание на бебето и това, че с гръб вдясно не е такова, и че ще му наложи да направи още 180 градуса оборот в тесния родов канал... И реших, че това е причината нещата да не стартират към финала естествено толкова време. Потърсих и се оказа, че има доста добри упражнения за подпомагане на бебенцето да застане в правилна позиция, направих някои от тях, промених позата, в която прекарвах почивката си. Усетих, че от дясно корема ми стана по-мек - тя явно се беше завъртяла.. или просто беше решила да тръгва. Слизах и се качвах по стълбите, но това не знам дали оказа влияние. Физическата ми форма беше доста добра и дори не се и задъхвах.

Вече бях супер спокойна за това дали ще тръгне раждането по време на празниците, че може да не дойде моя доктор,  но доскоро дори ми беше съвестно да го притеснявам през нощта и в почивните дни...  Не знам как, най-накрая открих увереността си - вече ми беше все тая дали лекарят е в почивка или не, знаех, че ще родя с или без него. Това беше голям успех за мен, след толкова много несигурност, която изпитвах преди. Вече поемах отговорността за раждането си като моя, а не на доктора или болничия екип. Дори тайно леко предпочитах да не е там, за да да не преживея отново „филма” от предишните ми раждания - да не се притеснявам как точно ще трябва да поставя под въпрос препоръките му, които ме притесняват. Не исках да се конфронтирам с него - той адски много държи да държи нещата под контрол и да ги дирижира, и въпреки това се доближава доста до естественото (болнично) раждане. Изобщо такъв фестивал от мисли...

Вечерта на 3-ти Май ме започнаха малко по-силни контракции, които засичах в продължение на час и половина. Бяха през 9 мин. Изкъпах се с топла вода и си легнах да поспя. През нощта ме събудиха по-силни болки на около 6 мин. Станах да се пооправя и тъкмо мислих да се обаждам на майка ми да долети с такси, за да остане при децата и болките понамаляха (предполагам, защото се раздвижих и разсеях). Поспах още няколко часа, като в съня си усеща болки на някакви периоди, но явно съм била твърде изморена да ги отчета като сериозни.

Като станах, около 10 часа, мъжа ми и децата бяха отишли в парка, а аз се заех да сложа един боб да се вари, за да имат ядене. Същият ден бях запланувала да отида така или иначе на профилактичен запис на тонове, защото термина наближаваше. Докторът ми беше дежурен същия ден и щеше да ми е спокойно. Явно все пак щеше да ми е по-спокойно с него, а може би се бях попримирила и изтощила от мислене и чакане вече. Докато оправях боба имах доста „културни” контракции на около 4мин,, съвсем търпими като болка. Заради намаляващия интервал между тях и усилващата се болка, започнах да си мисля, че ВЕЧЕ наистина, може би, евентуално раждам (не че не ми минаваше тази мисъл около 20 пъти през последните седмици).

Обадих се на мъжа ми да го уведомя, че нещата ми „миришат” на раждане и да се придвижат към вкъщи, за да си направим една разходка до болницата. Нуждаех се от това да бъдат край мен, а и винаги съм си го представяла, така, по-тържествено да се занесем всички лежерно към болницата. Прибраха се, но се оказа, че децата са доста изморени и е добре да поспят. Качих се на колата и тръгнах сама към болницата. Беше ми доста емоционално и леко притеснено, затова покрах малко из района, за да послушам музика и да се разсея. През цялото време имах контракции, но не особено болезнени, продължаваха да са на около 4мин.

На записа апаратът не отчете никакви контракции, но разкритието се оказа “само” 5см. (както каза докторът). Беше ясно, че ако остана ще трябва Окситоцин, за да регулира и засили контракциите и нещата вървяха към провал за мен. Той доста се поколеба, но явно реши да се “смили” над мен и да не ме прибира без неоспорима нужда в навечерието на Великден. Проведохме пак един пазърлъшки разговор как да отида един ден след термина или да чакам още, за да не сме рискували да преносвам и си тръгнах по живо по здраво към къщи. Имах да направя супа за деца и бях планирала един козунак с кифлички. Прегледът беше към 12 ч..

През следващите часове контракциите са засилиха, но бяха съвсем поносими. Аз заставах на “4 крака”, с вдигнат крак на стола или на колене и подпряна напред. Исках да замеся кифличките и да ги оставя да втасват преди да излезем към парка. Междувременно, направих и супата. Към 6 без нещо се понесохме дружно към парка, но болките ми станаха доста силни и леко не ми беше комфортно в никаква поза, не ми се говореше, още повече не бях и никак адекватна на тръшкането на “големия” батко или на желанията на милата кака.

Понеже все още имах съмнение, че нещата се случват и че няма да спрат по някое време както предния път, се оставих да бъда убедена да направя любимия тест на докторите с Но-шпа - “пиеш, ако намалеят болките, значи не раждаш, ако не значи раждаш”...

Тръгнахме към къщи и вече по време на контракциите леко ми причерняваше, но въпреки това си вървях, даже взех ключа да позабързам хода и да се прибера вкъщи за тоалетна и хапчето. Като се прибра мъжа ми, му казах да звънне на братовчедка ми и да й каже да идва към вкъщи, за да можем да отидем в болницата. Вече май беше ясно, че нещата няма да спрат и той предложи направо да ходим с децата, но аз ОЩЕ не бързах толкова.

Взех си душ (защото и той можело да бъде показателен, ако не раждам), ходих няколко пъти до тоалетна заради позивите и по време на контракциите стоях на колене, подпряна на леглото, успявах много добре да се концентрирам върху дишането и нещата бяха съвсем поносими. Някак си контракциите ми се виждаха доста кратки, на около 3мин. и сякаш се потапях в тях. Установих, че ми е много по-добре да съм сама в стаята и ходя до банята при желание, да пия по глътка-две вода, говоренето ми отнемаше страшно много енергията, дори само 2-3 думи да трябваше да кажа. Докато бях сама някак си успях да се капсулирам и имах усещането, че съм станала едно супер цяло.

Времето, докато чаках вкъщи ми се видя доста (въпреки че мисля, че става дума за не повече от 10 минути) и когато братовчедка ми дойде, директно изхвърчах като тапа от стаята, за да тръгнем. На първия завой от вкъщи, в колата, усетих напън! И за миг се паникьосах, просто застинах. Успях и да се притесня дали няма много да изцапам колата, хвана ме страх, че няма да успеем да стигнем до болницата и идея си нямах какво ще правим. В колата седях леко настрани, за да не притискам корема и да не натисна главата й, не знам дали беше необходимо, но инстинктивно само това успях да измисля в този момент. Казах на мъжа ми да дава газ и минахме на няколко червени светофара. Всичкото пътуване беше за около 3-4 минути.

Стоварихме се пред входа на Спешното и се строихме пред регистратурата, където един момък започна да се чуди на кой точно етаж да се качим, за да ни приемат по каналния ред, как точно да държи телефонната слушалка, за да се обади в отделението...когато аз му казах, леко припряно, че съм с напъни. Някаква асистентка до него му вливаше съвети и съвсем се замотаха, когато ме сполетя още една контракция, за която вече трябваше да се подпра.

Мъжът ми предложи да седна на количка, за да ме бута, но не можех да си представя да седна на главата на бебето и предпочетох да си ходя. Посочиха ни коридора, накъдето да вървим и точно бяхме минали врата, когато усетих главата на бебето да излиза! Казах на мъжа ми и просто клекнах, свалих си панталона и бельото леко надолу и си подложих лявата ръка, за да придържам главичката. Усетих балон - тя излизаше с мехура, пък аз води чаках да се спукат... Имаше някакво време от около минута-две, което на мен ми се видя цяла вечност... Мъжът ми се развика да извикат някой, защото РАЖДАМ, а аз придържах главичката и се молех следващата контракция да се забави поне мъничко, обмислях как да прихвана тялото като излезе. А няколко дни преди това си почудих съвсем случайно - може ли жена сама да се изроди... явно може.

Точно в момента когато дойде последната контракция долетя цялото АГ отделение и хванаха бебето във въздуха едва ли не в една кърпа, клампираха пъпната връв и чух как Ема изплака. Предвид ситуацията не си представих да поискам да оставят пъпната връв да спре да пулсира, както и да сложа бебето веднага на гърда. Малко не ми беше съвсем до това, дори бегло успях да я погледна, но бях спокойна, защото татко й я беше видял.

На мен ми казаха да легна по гръб и се позасуетиха какво правят. Като цяло бяха много адекватни, предвид, че протокола им беше тотално разбит и фиаското се разиграше в последните минути на дежурството им. Сложиха ни по една гривна на мен и на бебето, показаха я на таткото, който видя МНОГО от това как раждат жените и я занесоха към неонатологията. Мен ме качиха на една количка и ме откараха за дезинфекция и щателно почистване към Родилна зала. Докторът ме позакърпи на няколко места - мисля, че разкъсванията бяха съвсем малко, но не би си позволил да ме остави така заради страха му от инфекция; промиваха и почистваха много щателно няколко пъти, а аз просто си ликувах победоносно.

Платихме си дръзката постъпка с антибиотик - “за всеки случай”. Нямах сили и желание да се противопоставям, още повече, че малко повече ме “засилиха” като ми казаха, че водите ми са били много зелени – предположих, че забавянето на финалната права я беше изтормозило, а и знам, че мога да ги изчистя тези антибиотици.

Тя се роди с мехура, което в последствие разбрах колко рядко се случвало и колко специални, според народните вярвания, са хора, родени по този начин. Това по подразбиране нямаше как да стане, ако бях отишла дори 5 минути по-рано - щяха да го спукат (което разбира се се прави, “за да няма усложнения”!). Разбрах, и че при очевидно естествено и бързо случилото ми се раждане, ако бях отишла 5 минути преди това, щяха да ми сложат система с Окситоцин, отново за всеки случай. А след опита ми от предишните две раждания, точно това не исках третия път.

Ема засука много бързо, много добре и цялата първа нощ беше при мен. Изписаха я с тегло на плюс от рожденното, без жълтеница, в чудесно здраве. Аз се чувствах страшно добре, много енергична и силна психически и физически още на втория час след като родих.

Това раждане беше най-екстремното нещо, което ми се е случвало, но енергията, която ми донесе е неописуема. Не съм била толкова щастлива от нищо, което съм правила, защото дори да не броя това, че детето ми се роди, когато само искаше и по най-естествения възможен начин, аз изпълних много голяма моя мечта и цел! И я изпълних много запомнящо се и разтърсващо се. На третия опит повярвах в себе си и показах, че мога да родя без намесата на медикаменти и пришпорване.

Много се надявам моята история да даде сила и воля на повече жени да търсят и да вървят към това, от което имат нужда, без страх, и да могат да отворят сетивата си, за да се доверят на силата на природата, която ни е дала толкова много - да можем да носим живота на този свят!