Сбъдната мечта - как родих естествено след секцио

 

Това е история за една голяма мечта, която се зароди преди 4 години - неистовото ми желание да родя естествено...

Тогава бях на 27 години, млада, все още вдетинена и гледаща наивно на живота. Бях бременна с първото си дете и бях решена да го родя нормално.  Нямах план за раждане, нито бях достатъчно информирана за медицинските интервенции, с които си "помагат" лекарите в този процес. Преносвах вече седмица и приемайки ме в 1АГ болница в София, ми поставиха единодушно етикета "тесен таз, ще ражда със секцио". Въпреки настояването ми да раждам естествено, с насмешка и груб тон ми заявиха, че съм луда и ако толкова настоявам  да се подпиша в  декларация, че ще го правя на собствена отговорност. Разбира се при този агресивен подход от тяхна страна се почувствах уплашена и объркана, усъмних се в себе си и собствената си преценка. Нямах с кого да се посъветвам и се оставих други да решават вместо мен съдбата ми и тази на детето ми.

На следващия ден "родих" със секцио, ако това изобщо може да се нарече раждане. Защото аз се почувствах като животно в кланица, без право на избор. Показаха ми детето за 3 сек. и го отнесоха. Нямах информация за детето ми повече от 24 часа! В последствие научих, че е вдигнало температура и е под наблюдение с антибиотично лечение?! Бях в паника и отчаяние, едвам се сдържах да не се разплача пред останалите майки, които щастливо гушкаха и вече кърмеха малките си бебенца. На третия ден и аз най-накрая имах разрешението да си взема детенцето. Изписаха ни "здрави" и от този ден имах само един единствен въпрос "ЗАЩО?" Защо ми се случи това? Нима природата ме е създала негодна да раждам естествено?

Не можех да се примиря с всичко случило се, не исках да повярвам, че лекарите са прави и в продължение на почти 4 години се борех с тази драма вътрешно, роптаех против системата и търсех виновни. Тези чувства бяха като проказа за наранената ми същност, разяждаха душата ми и се чувствах жертва. Знаех, че повече няма да допусна някой друг да взема решения вместо мен и следващия път ще раждам нормално.

Още преди да забременея с второто си дете видях в едно предаване по телевизията интервю с дула Елена Кръстева. Такова спокойствие и балансираност лъхаше от нея, такава вяра в естествените процеси на тялото и природата,  че вече знаех - ще раждам с нея, това е!

Забременях и когато бях вече в 6-ти месец й се обадих, за да се срещнем.

Разказах й за моите преживявания, раждането ми със секцио и колко травматично е било за мен. Още не бях си избрала постоянен наблюдаващ бременността лекар, защото нямах доверие на никого. Още щом чуеха, че съм с първо секцио, диагнозата беше поставяна - второ секцио. За щастие Елена ме успокои и имаше предложения към кого да се обърна. Тя беше нашият лъч светлина в тунела, който да ме напътства и подкрепя, докато търсехме с мъжа ми  най-доброто за мен и детенцето в утробата ми.

Отидохме при д-р Дончева, която проследи бременността ми почти до финала. В началото беше доста отворена за идеята да родя нормално, поне да се изчака да започне раждането. Впоследствие при меренето на таза ми се установи, че е "тесен" и тя зае друга позиция, особено след като бяха минали 3 дни след предполагаемия термин. Последното и мнение бе, че "трябва да стане чудо, за да родя естествено". Отказвах да приема това становище на лекарите, които гледаха на мен като на извадка с дадени мерки от медицинския си извехтял учебник.

Решихме с мъжа ми да потърсим и друго мнение и се обърнахме към д-р Николова от болница „Св. Лазар“. Въпреки че не се разсеяха напълно моите притеснения, избрах тя да поеме раждането, заедно с акушерката Емилия Казълова, с която се бяхме срещнали няколко седмици по-рано и беше в пълна готовност да раждаме естествено и да се съобрази с моите желания.
Бебето отново закъсняваше и това страшно ме изнервяше в последните дни, бях на спортен режим - разходки по 3 часа на ден, последвани от активно почистване на домакинството и други методи, за които се твърди,  че могат да предизвикат започване на родовата дейност. Всички чакахме с нетърпение - и аз , и мъжът ми, и дъщеря ми. Имах подготвителни контракции вече повече от 2 седмици и през ден звънях на Елена, за да я информирам и държа в течение. Тя беше моята подкрепа в тези моменти, даваше ми кураж и ме успокояваше, че всичко е наред, че скоро ще тръгне и ще видя детенцето си. Говорихме доста, като винаги изслушваше тревогите ми и безпокойството ми, винаги намираше точните думи, за да повдигне духа ми и да ме мотивира.

На седмия ден след термина имах час за запис на тонове. Нещо разтревожи д-р Николова и ми направи преглед, от който се установи че имам почти 2 см. разкритие. Настоя да дойдем след 2 часа за нов запис, за да се увери, че всичко е наред. Отидохме да се поразходим и само половин час след това започнаха истинските контракции. Усещах, че са по-различни този път, по-интензивни и засилващи се, спиращи дъха. След втория запис решиха да ме настанят, за всеки случай и да наблюдават дали ще тръгне раждането. Паникьосах се и веднага пратих мъжа ми да доведе дулата, знаех, че ще раждам и като че ли нямаше много време. Елена се обади и на акушерката ни. Когато пристигнаха вече треперех от болка и се вкопчих като ранено животно за Елена. Тя ме държеше през цялото време, запази самообладанието си през целия процес, на лицето й грееше кротка и лъчезарна усмивка, успокояваше ме и ме милваше по главата. В този момент тя беше за мен и майка, и сестра, и най-скъпия ми приятел. Силите ми и издръжливостта зависеха от нейната подкрепа. Гледах я в очите , чиито топлина и състрадание сякаш намаляваха ужасната болка. Не можех повече и пожелах да отида в банята за горещ душ, който наистина тушираше силата на контракциите.  Акушерката Емилия реши, че е време да ме прегледа и установи 10 см. разкритие. Имах усещането че цяло магаре се опитва да излезе от мен!  С общи усилия се пренесохме в родилна зала и ме качиха на стола.  Спукаха ми околоплодния мехур и с последвалите 3 напъна малкото човече излезе на светло.

Не мога да опиша колко завладяващ бе за мен този момент!  Преминах през целия процес и родих със собствени усилия. Видях, усетих и изживях с всяка клетка раждането на сина ми. Най-голямото ми желание, в този момент се сбъдна и за няколко секунди времето сякаш бе замряло, наслаждавайки се на моя триумф.  Душата ми ликуваше, а съзнанието ми казваше "тесен таз, а, друг път!".

След минутка подсушаване и без баня за бебето, както бях пожелала ми донесоха мъника. Нямах сили да го държа, но Елена беше до мен и го гушкаше, знаех че е в сигурни ръце и няма да го изпусне от поглед. Пожелах пълна упойка, докато проверяваха вътрешностите ми и ме закърпваха.

Събудих се на седмото небе в буквалния смисъл. Сърцето ми преливаше от любов, радост и благодарност, които аз искрено раздавах не само на главните действащи лица д-р Николова, акушерката и дулата ми, но и на останалия медицински персонал. Елена ми донесе малкия разбойник и той веднага засука. Беше невероятно преживяване! След малко пристигнаха и мъжът ми и дъщеря ми, усмихнати и сияещи, сякаш виждах небе пълно с фойерверки. Като във филм това беше щастливият край на моята драма, завършекът на един травматичен период. В един единствен миг спрях да се питам "Защо секцио?", вече нямаше никакво значение. Празнувах живота и любовта...

На всички, които търпеливо стигнахте до края на моята история ще кажа само - имайте доверие в себе си, в естествените сили на организма ви и природата, която ви е създала. Не позволявайте на системата да ви слага етикети, бъдете себе си и отстоявайте вашата истина и избор.

Благодаря на д-р Николова и на страхотния персонал в болница „Св. Лазар“ за постоянните грижи за мен и бебето ми, за съдействието им и че се съобразиха с всяко мое желание. Благодаря на акушерката ми Емилия Казълова, че беше с отворено съзнание и вярваше, че тялото ми ще се справи с естествения процес. Благодаря безкрайно на моята дула Елена Кръстева за подкрепата, спокойствието и състраданието, които ми дари в най-интимния миг от живота ми, за съветите й по време на бременността, за това, че ме напътстваше в избора на екипа за раждане.

Благодаря ви, вие сбъднахте мечтата ми!

Доника