Моето "френско" раждане

Анна Бертолет

Има дни, когато всичко върви наопаки, а светът ми се струва трудно за живеене място и се чувствам  негодна за каквото и да е. Тогава имам едно единствено утешение - дъщеря ми Ивана. Тя е моето изпитано и непогрешимо лекарство за повдигане на духа, тъй като само хвърляйки поглед на оживеното детско креватче упявам да успокоя  терзанията си:  е, ако не друго, има поне едно нещо в живота, което съм успяла да свърша както трябва.

Да бъдеш майка се оказва по-сложно занимание, отколкото сме си го представяли. Макар и да разполагаме с цели девет месеца за подготовка, и най-начетените майки изпитват трудности в усвояването на новия си статут. Особено когато бременността и раждането са превърнати в истинско финансово и физическо изпитание от здравните институции в България.

Смятам се за късметлийка, тъй като успях да дам живот на дъщеря си в държава, в която раждането и отглеждането на деца е основна ценност. Става въпрос за Франция. Родих в годината, когато за първи път Франция излезе начело в Европа по брой новородени деца спрямо броя на населението - средно по 2 деца на жена, което осигурява положителен прираст.  Разглеждайки същата статистика виждам, че България е на последно място (наравно с Гърция) и заинтригувано започвам да търся обяснения. Българските жени едва ли са по-неплoдородни от френските, нито пък по-еманципирани – във Франция, както и в повечето развити страни, работата и кариерата са основен фактор за социално признание. Също така ми е трудно да приема, че майчиният инстинкт е спрял да действа точно на Балканския полуостров.  Казвам си, че ако причината не е във физическите способности на българските момичета, то със сигурност има ''нещо гнило'' в системата.

Докато бях бременна, мои близки приятелки и роднини в България също очакваха щастливото събитие. Една от тях ме попита кога ще раждам, на което аз ентусиазирано отговорих, че терминът ми е на 28 юни. ''Това добре, но кога ще раждаш?'', настоява тя, явно учудена, че не съм разбрала въпроса. В България, споделя тя, почти няма лекари, които да практикуват естествено раждане. Имало един някъде на Плиска и щяла да пробва да вземе час за среща. Аз отговарям с нервен смях, защото не разбирам как е възможно да “родиш изкуствено”. Тя ми обяснява, че в днешно време в София се ражда главно в определен фиксиран от доктора ден и час, за да се избегнат неприятни ситуации, като например раждането да съвпадне с резервирана игра голф, или, още по-лошо, да вземат да ти изтекат водите през нощта, когато докторът спи. За тази цел раждането се провокира по медикаментозен път, пък и така е по-практично за всички. Разговора спира до тук, защото именно миналия ден съм прочела колко болезнено и травмиращо може да бъде провокираното раждане и тъй като съм убедена, че след като природата е предвидила 9 месеца, за да се подготви бебето за среща с външния свят, значи именно толкова са му нужни!

Във Франция провокираното раждане се използва в много редки случаи. Всъщност, до него се прибягва единствено когато има някаква патология - бебето има нередовен сърдечен ритъм, например, или е в страдание. Моите околоплодни води изтекоха в 3 часа сутринта 3 седмици преди термина и единственото  подготвено нещо бе сакът, с който влязох в родилното. Тук жените раждат главно в родилните отделения на болниците или в клиники. Така или иначе, тези заведения са отворени 24 часа в денонощието и приемат за раждане само ако жената има контракции и е започнала родова дейност. Жени след термин се съветват да изчакат природата да си свърши работата.

В тази връзка в спомените ми изплува друг разговор с позната, очакваща дете. Тя е на 33 години и това е първата й бременност. Пита ме дали ще раждам със секцио, тъй като тя се колебае и евентуално моето решение би й повлияло в една или друга посока. Отговарям й, че не мога да знам.  За мен секциото е синоним на сериозни проблеми, появили се в процеса на раждане, нещо, което аз не мога и не желая да предвиждам три месеца предварително! Тази практика се използва във Франция само в редките случаи, когато просто няма друг начин, ако например през бременността се е появил диабет, при раждане на близнаци или когато бебето е в страдание, а майката няма физическа възможност да роди по естествен път. Но в никакъв случай това не става “по желание на клиента”, тъй като възстановяването след секцио е много по-болезнено и самата операция крие рискове. Тук трябва да добавя, че във френските болници ражданията се извършват от акушерки, а лекар се вика единствено при възникнал проблем. В процеса на разговор разбирам още, че докторът на познатата ми се опитва да я поощри да избере секциото, тъй като е вече в “напреднала възраст”, и дори си е позволил да й се присмее пред колеги, защото още се колебае. Учудена съм, тъй като по последни статистики във Франция средната възраст на раждане нa първо дете при жените е 29 години и 9 месеца, а в региона на Париж - 33. Въпреки това няма данни поради тази причина да се е увеличил броят на ражданията чрез секцио. Това, което премълчавам е, че ако подобна сцена се бе разиграла тук, можех спокойно да дам лекаря под съд.

Макар и обременена с доста здравословни проблеми, аз все пак успях да дам живот на дъщеря си по естествен път, за което съм много горда. Разбира се, че всяко раждане е болезнено, но в повечето случаи модерната медицина предлага ефикасни упойки. Аз лично не родих с упойка, тъй като дъщеричката ми бързаше да излиза, макар и самото избутване да продължи много по-дълго от обикновено. Но всичко мина спокойно, в една притъмнена зала с име  “Шипков цвят”. И какво щастие, когато усетих топлото телце на Ивана върху корема ми и тя за пръв път опита да засуче в минутите, последвали първите й глътки въздух. Съпругът ми бе до мен през цялото време, държеше ръката ми, а накрая преряза пъпната връв.

Отново си давам сметка, че съм имала голям късмет. Близка моя роднина в България ще ражда през ноември второто си дете -момченце. По последни новини е решила и този път да роди в провинцията, както при първото раждане. Аз изказвам съжаление, защото съпругут й, който работи в София, пак няма да може да присъства на раждането. Но тя споделя, че дори и да беше останала в София, мъжът й пак нямаше да може да присъства, тъй като за това се плащало допълнително. Не разбирам за какво точно плащане става дума и тя ми обяснява, че освен таксата, която искат от болницата  за самото раждане, за всякакви “екстри” се плащало допълнително. И ме пита ''колко е струвало моето раждане"? Трудно ми е да обясня, че във Франция, когато родиш, обикновено ти давит пари, а не ти взимат, макар и реално заплатите и стандарта на живот да са в отношение пет към едно в полза на Франция. Всяко раждане, било то в държавна болница или в частна клиника, се поема изцяло от здравната каса, както и прегледите с ултразвук, задължителните занимания за подготовка за безболезнено раждане,  упражненията за възстановяването на майката след раждането, ако е необходимо. Психологическата подготовка на бащите, желаещи да присъстват на раждането, също се включва в рамките на едно-две занимания. Моята роднина добавя, че в България дали ще раждаш в частна болница или в държавна няма голяма разлика, затова и тя е избрала провинцията, там било по-евтино.

Изводът е, че в България правото бащата да ти държи ръката, докато даваш живот на вашето дете, се счита за лукс. Друга екстра са така наречените ВИП стаи. И във Франция за индивидуална стая се плаща допълнително, макар и в повечето случаи разликата в цената да се поема от здравната застраховка. Но в болниците, строени в последните 10 години, така или иначе вече не съществуват двойни стаи в родилните отделения.

Другото, което разбирам, е че бебето не стои при майката през цялото време, а й го носят за кърмене и след това го отнасят. Моят личен опит показа, че във Франция, освен ако детето не е екстремно недоносено и  не се нуждае от специални медицински грижи, стимулирането на връзката майка-дете в първите дни на живот е от приоритетно значение. Дъщеря ми, макар и родена 3 седмици преди термина, бе оставена в стаята в прозрачно креватче, залепено до леглото ми. Единствената интервенция на болничния пресонал се състоеше в това да ми обяснят как се кърми, как се къпе, как се почиства пъпчето и други практични съвети. Ако някоя нощ, обаче, майката се чувства много изморена и иска да си почине, по нейно желание детето може да бъде оставено в така наречената 'nursery', където акушерките го наглеждат за няколко часа. Живо си спомням как първите дни не можех да се нагледам на дъщеря си и не мога да си представя в какво психическо състояние щях да съм, ако ми бяха отнели това удоволствие.

В заключение ще споделя, че често обсъждам със съпруга си желанието ми един ден да заживеем в България и да дадем на Ивана възможност да вкуси от културното разнообразие, което предоставя Софийския начин на живот. Но после се замислям и си казвам, че ще е по-добре да изчакаме първо да приключим с правенето на деца. И ми става тъжно, тъй като за мен това е равностойно на “нямам друг избор” - нали съм решила да дам най-доброто на децата си. Всъщност това, което най-много ме притеснява, е развилото се в България разбиране за раждането като за продукт, за луксозен атрикул и източник на материални облаги. А едва ли има нещо по-естествено и по-присъщо на живите същества от стремежа им да се възпроизведат.
И искрено копнея за едно нещо - българските майки да ме опровергаят.