назад За поставянето на граници
- Влезте или се регистрирайте за да направите коментар
Чета една страхотна книга:
Семейството и как да оцелеем в него
... и си мислех, че често към "привързаните родители" се отправят обвинения, че децата им са разглезени и несамостоятелни, не спазват конвенциите не обществото, не се отделят от мама, смятат, че всичко и е позволено и т.н.
Също така се спекулира, че майките държат децата твърде близо до себе си, за да задоволят собствена емоционална нужда и по този начин възпрепятстват правилното им развитие.
Вие поставяте ли граници на децата си и правите ли го последователно. Строги ли сте?
Мисля, че темата е много широка и не искам да я ограничавам от самото начало в дадена посока. Ще се радвам на всякакви мнения.
Ели, а като започнат да си изпробват силите, ти как поставяш (конкретно) границите?
Мислиш ли, че освен "не!" трябва да има и последствия, ако не се вслуша? И какви да бъдат те?
Яна, доста е трудно това с границите. Засега съм наясно, че трябва да се поставят, децата имат нужда от това също. Но всеки трябва да си намери начина и кое работи за него и неговото дете. Предвид възрастта му, засега казвам само НЕ, но в един момент, ако започва да не му пука от НЕ-то, защото вижда, че няма последици. Тогава ще измисля нещо - най-вероятно да го лиша за малко от нещо приятно. Например, той обича да играе с мобилния на Калин, оставаме го, да речем, но не му даваме да го хвърля. Ако го хвърли, му го взимаме. Сърди се, но разбира правилата.
Тяхна работа е да пробват границите и наша да ги слагаме. Как, и мен ме мъчи. Дано и други споделят.
Хайде да се включи още някой, с по-големи деца?
Какво мислите за "авторитарното родителство" и според вас то противоречи ли си с привързаното?
Как рабирате едното и другото?
Трудна е темата и за мен няма ясни отговори, които да важат за всички деца.
При Ради например наказанията и лишаването от нещо не действат. Заплахите също. Става още по-лошо, въпреки че се подчинява на отганиченията(макар и с простест). Това, което работи е да съм спокойна, да обяснявам спокойно без да го юркам, да съм супер разбираща, в известен смисъл да прилагам хитрост и такт и тогава е повече от чудно дете. Обаче всичко това изисква много енергия и търпение, които не винаги имам.
При Дани, ако съм съм непукист, когато вика за нещо, спира и се съгласява на предложеното от мен, а и все още гушкането помага:)
Граници съм съгласна, че трябва да има, но просто за всяко дете са различни и мисля, че трябва по различен начин да се поставят.
Под "авторитарен" не знам какво точно имаш предвид Мисля, че родителят може и трябва да има последната дума по някои въпроси без обаче да "пречупва" детето нарочно.
Не, за пречупване изобщо не си говорим. Това да си терориш детето, за да показваш кой е шефът, не стои под въпрос изобщо.
Имам предвид да има ясни правила кое е приемливо и кое - не. Според мен това дава на детето някаква сигурност, от която то се нуждае.
Брат ми едно време правеше класически toddler tantrum - сядаше в локвата и си блъскаше главата в асфалта. Наш'те обикновено нямаха достатъчно нерви и се стигаше до подвиквания. Вие как се справяте с такива ситуации?
Оня ден М. се разкрещя в магазина ( тя крещи, когато иска да привлече внимание) и аз й казах "Не!" (според мен вече е достатъчно голяма да разбира това), а една леля ме изгледа, все едно съм й направила нещо.
Да, хубаво е да има правила. Просто трябва да не са много и човек да си избира битките.
Иначе мен toddler tantrums не ме притесняват - вдигам го без да коментирам, гушвам, изчаквам да се успокои и продлжавам.
При Ради работеха и обясненията. Дани не обича да му обясняват когато иска нещо и се ядосва, затова действам мълчаливо (след като веднъж съм казала, че не може, защото....
И за мен е много трудна тема.
Първо винаги гледам да си внушавам, че в крайна сметка е важен крайния резултат, а не моментното състояние на нещата (т.е. в момента детето може да изглежда невъзпитано, лигаво и глезено, но аз знам защо му позволявам да се държи така, или обратното, може да изглеждам върл цербер, но за това също има причина)
Най-ужасно се чувствам от коментарите на близки хора (роднини, приятели), които не ме разбират и само повтарят колко невъзпитани са ми децата.
"Авторитарно родителство" за мен означава отричане на диалога и вживяването на родителя в ролята на 100% авторитет. Което противоречи на идеите на привързаното родителство. Защото когато родителят наблюдава и иска да откликне на потребностите на детето си в дадения момент, той няма как да го прави от позицията на авторитет 100% уверен в правотата си. Според мен родителят трябва да може да каже "Извинявай, аз сбърках", или "Това не го знам". Също си мисля, че за увереността на детето, както и за формирането на начина му на мислене, много влияе това на детето да се дава възможност за избор, възможност за диалог на равна основа и възможност да отстоява мнението си.
Голямата винаги е била безумно "зряла" за годините си. Това не означава, че се държи обществено-приемливо, а че с нея може да се разговаря с аргументи - и нейни и наши. Малкия в това отношение е ужасен. В момента търся път към него, но ми е много труден. Силно се надявам скоро да порасне и да стане малко по-разумен. Той непрекъснато прави експерименти до къде са границите. Съвсем съзнателно и нагло ги прекрачва. После съзнателно ме лъже, че е било "без да иска". Изобщо се държи като супер нагло, лигаво и противно диване. За поведението му на обществени места не искам въобще да говоря, че зверски ме е срам. Всъщност истината е, че той е добър, но иска да е център на внимание и се стреми към това с всички средства. За сега аз само говоря, говоря, говоря. Но имам чувство, че просто му изтича от ушите. Баща му пляска, от което аз хич не съм доволна, защото според мен така му се показва, че удрянето е начин за справяне с проблемите. Ето тук още един кофти момент, когато двамата родители имат различни виждания за това какво е допустимо във възпитателния процес. Той дребния не че не си заслужава един бой понякога, толкова е нагъл, но просто според мен това не го бута в правилната посока. Отделно аз имам угризения, че прекарвам толкова малко време с него и сигурно го глезя малко повече.....
Теди, аз авторитарното родителство не го разбирам така. Макар че сигурно така е дефинирано. Може би това, което аз имам предвид, трябва да се нарича авторитетно или нещо подобно.
Става дума да има ясни граници кое е приемливо и кое - не е и да има ясни последствия за неспазването на определени правила. Тоест, детето да може да предвиди какво ще последва, ако направи еди-какво-си. Примерно: ако пищя на обществено място, два дни няма да ям сладолед. И после да не може да си изпроси сладоледа по никакъв начин.
Аз съм чела, че децата, които имат ясни граници, са по-щастливи, защото се чувстват в по-защитена среда. Също така се научават как интелигентно да преодоляват ограниченията, а не да ги заобикалят с тарикатлък.
Това изобщо не е насочено към теб лично, разсъждавам си принципно по темата.
За себе си мисля, че ще съм доста строг родител, но ще се старая да не си изпускам нервите. Ще видим, де, засега не ми се налаг, но просто усещам как малката с всеки ден става по-съзнателна.
Яна, ще видиш и как действат такива неща при Мишката, но при някои деца "ако пища, няма да ям сладоледе" не действат, защото са деца и защото понякога го правят дори и да не искат. Не знам далисъм ясна. Някак нямат силата и волята да се контролират, дори и да искат (за някои неща).
Да, така е.
Способността за самоконтрол се изгражда постепенно.
Ако ми остане малко време, ще препиша от две книжки, които напоследък много ме изкефиха.
То затова въпросът е да не избухваш и да не заплашваш, а спокойно да предупреждаваш какво ще последва, ако... и после да се придържаш към думите си. Без да лишаваш детето от емоционалната си подкрепа и любовта си, както правят много родители, моята майка отчасти до ден днешен.
Да, но въпросът е дали ще има резултат в крайна сметка от стратегията (независимо от спокойствието и последователността ти).
Непременно пусни 
Вероятно ще има... след 2-3-10-15 години 
Тоест, не очаквам, че дете на 3-годишна възраст може или трябва да се държи изрядно, не му е това работата. затова съм съгласна с Теди, че е супер досадно от поведение в конкретна ситуация да се правят изводи това дете възпитано ли е, не е ли и т.н. Все пак възпитанието е дългосрочно начинание.
Има друг момент. Ситуациите, в които можеш да попаднеш, са толкова много и разнообразни, че е много трудно за всяка такава да имаш и респективно наказание, т.е. ако пищиш => без сладолед.
По-скоро правилата трябва да се формулират като рамка, достатъчно обобщени. Приемливи правила за мен са:
- ако причиняваш болка на другите => наказание 1;
- ако пречиш на другите да се чувстват комфортно => наказание 2;
- ако лъжеш преднамерено => наказание 3;
- ако не изпълниш задълженията си => наказание 4;
- ако обидиш => наказание 5;
и т.н.
Тези правила трябва да се въвеждат постепенно, съобразено с възрастта и възможностите на детето. Напр. ясно е, че ако едно дете тича в банката, или пред лек. кабинет, то пречи на другите. Но не можеш да принудиш едно 2-3-4-5 годишно да не го прави. Това е отвъд неговия контрол. Така че тук наказание е излишно. Аз не мога да обясня на Стефан защо не се тича с всичка сила в магазина. Така че когато ходим, приемам, че той ще тича и ще беснее, ще се крие зад щандове и кашони и ще се въргаля по земята, зареждам се със стокойствие и гледам да не ми пука от реакциите на околните. Ако можем да си спестим ходенето заедно, най-добре. По същия начин чупенето. Ами някои малки деца чупят. Вместо да ги наказваме, по-добре да махнем чупливите неща далеч от тях, а когато не можем, да ги следим с 4 очи в зоната на чупливи неща.
Специално за пищенето на малко бебе, аз просто бих го изнесла навън, ако мога, и така бих правила, докато не осъзнае, че пищенето е гадно. А такова осъзнаване ще стане на малко по-късен етап. Разбира се може да пищи, като мой Стефан, за да привлича внимание. Тогава проблемът изобщо не е в пищенето, а то е симптом.
За мен най-естествената форма за малки деца е личният пример и говоренето. Т.е. детето да се поставя на мястото на отсрещната страна и да оценява как се чувства тя. Правилата ги одобрявам, но имам лееки притеснения с прекомерното им използване при малки деца да не стане като с кучето на Павлов. Поведението на детето трябва да е осъзнато, а не реакция на принципа престъпление/наказание. Т.е. за мен правилата са вид договор между детето и възрастните. От една възраст нататък детето може да участва във формирането им и да се пазари за наказанието. Също и да си го 'откупува' с добри дела.
Теди, чудесен постинг
Да, пиши, за да привлича вниманието, но за мен такъв начин на привличане на вниманието не е приемлив.
Не може да има 100% внимание, насочено към нея, във всеки един момент. На всичкото отгоре се оглежда хитро, за да види какъв ефект е произвела върху публиката. Според мен е ок да й казвам "не!" дори на тази възраст. Вече установих, че го разбира покрай хапането. Понякога не мога и на секундата да я изнеса навън, ако стоя на опашка на касата, примерно.
Съгласна съм, че не бива да се прекалява с правилата, но трябва да има няколко базисни. В общи линии ти си ги изброила.
Как поставяш границата кога едно дете трябва да е способно на нещо - например да не тича пред лекарския кабинет?
Според мен на 4 години вече трябва да го може. Ако има опасност чакането да се проточи, бих се въоръжила с книжки за отвличане (или по-скоро привличане) на вниманието.
Отново интересна темичка, Яна. И трудничка. И аз съм много съгласна с Тинки, че основното е детето да се постави на отсрещната страна и оцени как се чувства тя. Осъзнаването и осмислянето на нещата. Аз лично съм се убедила, че в живота такова нещо като 'някой да научи някого на нещо' не съществува. Съществува единствено 'някой да СЕ научи от някого", Може да решиш, че е важно да научиш детето си на еди какво си...но то си попива от теб съвсем други неща, за които може би не предполагаш.
Сещам се един пример от моето детство. След предучилищната минахме с една приятелка през тях да си поиграем още малко. Когато се прибрах и татко ме попита защо съм се забавила, и аз казах, че са ни задържали . И баща ми само с насмешка каза 'а,май излъга?". И аз щях да потъна от срам, изумена колко безсмислено нещо е лъжата и как всеки разбира, че лъжеш. И не си спомням да съм лъгала повече. Предстаям си ако бяха последвали някакви наказания, поучения...Те сякаш само разсейват и изкривяват нещата. Детето започва да умува защо са го наказали, пък справедливо ли, пък как да се измъкне, пък прави напук...т.е се създава някаква следваща реакция и драма около него, вместо чисто и просто да се даде шанс да му светне, че лъжата по принцип е тъпо и ненужно нещо. А не защото няма да яде сладолед примерно.
Така си мисля аз, и затова ми е трудно да се придържам към кой знае какви граници, за строгости да не говорим. Просто в следващия момент ми става абсурдно и оставям нещата да текат, с вяра в растежа....че това ще го израсте, разбере и т.н.
Границите според мен са ориентир, за улеснение и безопасност, но не и нещо безусловно. Те са, за да се преминават в даден момент, да се израстат. И да се премине към други граници. Границите разделят познатото от непознатото( позволеното от забраненото), и това го диктува пак детето.
Е, няма как-на практика се явявам като леко смотан родител,на фона на съседката и нейното детенце, което е 'яко дресирано и колко бой е изяло...' според нейните думи. Но всеки си действа според вътрешните си разбирания и усещания. Аз лично думата авторитет не я харесвам. Свързвам я с налагане на нещо, без да мислиш. 'Уважение' ми звучи много по-добре. Свързвам го с това да оцениш, разбереш; и е двустранен процес т.е. уважението поражда уважение.
Трудна работа е това с границите и умишлено от доста време избягвам темата )
Съгласна съм с това, което пишете, че трябва да ги има. От тук насетне обаче май имам повече въпроси, отколкото отговори, най-важните от които са 2:
1) Дали границите трябва да се поставят максимално рано, с мисъл в перспектива, или да се променят с възрастта на детето?
Теоретично, логично и всякак, добре е границите да са минимален брой, наистина важни неща, и с времето евентуално да се добавят нови.
Обаче:
Живеем в страна, в която в банката и в лекарския кабинет не се тича, говори високо и т.н., независимо с колко голямо дете си. Тоест трябва самите ние да сме достатъчно дебелокожи, ако решим, че детето ни на 2г. е твърде малко за такива граници, а все пак ни се налага да го заведем в банката. Отделно, че се оказва нелека задача да обясниш на едно дете защо доскоро си му позволявал дадено нещо, но същото това нещо вече не е приемливо.
Друг аспект на този проблем е как да реагираме на агресията на околните. Непрестанно ми се случва разни лели в парка, трамвая и къде ли не да се опитват да ми обясняват как отглеждам бъдещ престъпник, защото съм го оставила да си поиграе на чешмичката (следейки го да не опръска някой!), да седне на колена, гледайки през прозореца на автобуса, или да ме нарича с разни имена в яда си, че не съм му купила зрънчо. Не само това, случвало ми се е него да го наричат с какви ли не епитети, и дори 2 пъти са си позволявали да го ударят, докато аз съм на няколко крачки встрани, занимавайки се с Ния.
С две думи, от позицията на времето хич не съм убедена, дали по-добрият начин не е от малко да бъде ограничено в степен, максимално приемлива за обществото.
2) Още по-сложна тема - как, аджеба, да бъдат наложени тези граници?
Ясно е, че някои деца (май повечето са момиченца )) приемат границите без особена съпротива. Има обаче други, за които и най-елементарното нещо се оказва цяло изпитание... Съгласна съм (особено предвид горното), че за престъпването на границите трябва да има последствия, че последствията трябва да зависят (поне в някаква степен) от характера на детето и възрастта. Т.е. не да са наказания от рода на, ако пищиш - няма сладолед, а да са последствия. Но пък е толкова трудно да се определят тези последствия така, че да са приложими (т.е. изпълними) във всяка ситуация. Ако искате ми се смейте, но аз например вече шеста година не мога да измисля подходящо, приложимо във всеки един последствие, за агресията на Ники към сестра му (удряне, скубане). Ами няма такова. Ако в къщи мога да му кажа да отиде в другата стая, когато сме в парка или въобще навън - няма как аз да се раздвоя. По едно време се пробвах с нещо по-общо от рода на - след всяка проява на агресия, правиш нещо мило за нея, за извинение. Това пък стана предмет на непрестанни пазарлъци, и така и си мина и замина. И сега всеки път му чета 'лекция', карам го да се извини (което той обикновено прави супер ядосано, не защото вътрешно така го усеща) и до там... Та и с последствията трудна работа.
Теди, вие имате ли такава обща рамка, за каквато пишеш? Някой друг да сподели конкретни идеи във формата:
- ако причиняваш болка на другите => наказание 1;
- ако пречиш на другите да се чувстват комфортно => наказание 2 ?
И да, съвсем важен е и въпросът със съгласието между родителите. И у нас сме на различни възгледи. Не че и аз понякога не съм толкова изнервена / изчерпана откъм идеи, че да действам в разрез със собствените си възгледи, но мъж ми е съвсем ОК с по-строги (хайде така да го кажем) 'възпитателни' методи. По този повод отскоро въведе лафа "Внимавай, че ще ми видиш слабостта", понеже след едно негово избухване обясних на децата, че така се получава, когато човек е слаб и не знае какво друго да направи )))))) Да ви кажа, разсейва напрежението, поне за известно време )
Ох, настръхват ми косите като чета...ние с по-малките деца има още сумати хляб да ядем...
При момченцата наистина май е по-трудно, по-диви са. Но чак пък разни лелки да удрят и да обиждат детето, направо се втрещих.
Моят племенник беше много буен между втората и третата си годинка и после изведнъж си улегна. И един послушен и разбран е сега... Но имаше навика да се отскубва изведнъж от майка си и да тича където му падне - по улицата, пред коли. Беше голям стрес за сестра ми, неудържим. Веднъж така като беше хукнал да бяга пак и тя беше паднала и си навехнала даже глезена. И той явно се стреснал от случката и последствията , разбрал , че не е добре така и спря да го прави.
Затова си мисля, че ние родителите трябва по-скоро да дебнем и да сме нащрек за такива реални ситуации, които да са поучителни, а не да се напъваме да създаваме поуката и наказанието. С аналогии, в следващи ситуации някое друго детенце ще се държи като него и тогава да му обясним, че така добре или не. След ден, два може да има някой удобен момент. Според мен много важно е в какво състояние е детето и, че когато е спокойно тогава може да ни разбере . А те повечето магарии ги правят като нещо не са на кеф, разлигавени, недоспали, и ние се изнервяме и то става една...
Искам да съживя темата. Тя наистина е обширна и трябва от майка - на майка с конкретика.
Моля ви, кажете нещо за малките пролазили или току-що проходили. Сякаш нищо не им поема главата, а точно тогава е първият сблъсък на майката с околния свят и първите обвинения, че го е подхванала грешно и му разрешава всичко. Тогава "не" или "опасно" нищо не значат и дори и самонараняване с плач се забравя моментално. И въпреки, че майката огрява, не е възможно да се избегнат такива ситуации, защото детето е любопитно към света.
Аз мисля, че малките пълзящи трябва да имат свободата да пълзят и да изследват света, къде и с по някоя авария. За наистина опасните неща или нещата, за кито родителят иска да ги ограничи, трябва да си казва "не"-то. Може и да не го разбират съвсем, но как ще го научат, ако не го чуват. Естествено, добре е да се казва всеки път за едни и същи неща, тоест с последователност. Иначе, ще се затруднят да го научат. Аз така се отнасях с големия си син и мисля, че доста бързо се ориентира кое може, кое не го устройва (пареща печка, радиатор) и кое не му давам. Друг е въпросът дали може да се въздържи да не отиде там, където не трябва, но поне да се научи кое не трябва си е важно.
Аз съм позволява примерно да пипне горещата печка, като през цялото време му обяснявам, че пари и боли и че е опасно(тази дума я ползвам за всичко) и той я пипна веднъж, естествено под мое наблюдение, опари се съвсем леко, не казвам да си изгорите на детето ръката:)))видя, че наистина е горещо и оттогава дори да му дърпам ръката натам не смее да пипне:) така че аз го оставям дори с някои опасни неща да види сам и да разбере, че ненапразно му казвам че нещо е опасно, защото явно само на думи не вярват...смятам че си имат инстинкт за самосъхранине, но има една възраст в която очите трябва да са на четири...в момента на моя син любимо му е да си реди някакви неща и да се качва върху тях, за да си достига нещо от рафтове...понякога сглобките са му много изобретателни, но и доста опасни...
и...с много срам си признавам, че веднъж го тупнах леко по дупето, след като сто пъти му бях обяснила защо не трябва да сипва вода върху реотаните на печката, а той все се смееше и ме дебнеше за да го направи пак....просто явно не ми издържаха нервите тогава, за което много съжалявам, но оттогава на майтап го питам защо мама те плесна по дупето и той казва с въодушевление " ипи, боа" (сипва вода)и показва печката. е оттогава не го е правил никога, но....това определено не е правилен метод..реших да го споделя, че още ми тежи....
При нас се оказа вярна максимата, че колкото повече му казваш "не", толкова повече то ще започне да ти го казва..нали уж започвали след 2 г., но нащият юнак на година и 5 месеца започна да казва "не" по 100 пъти на ден за щяло и нещяло. Вече около месец продължва, май е понамаляло, но явно имаше нужда да ни покаже ние колко много често му го казваме.. това ме накара да се замисля да огранича упортебата на тази дума и вместо това да предлагам алтернативно действие на "забраненото" или "опасното", което искам да спра..
За поставянето на граници, много хубави неща казахте в предишните постинги. Яна, книжката "Семейството и как да оцелееш в него" и аз я четох и горещо я препоръчвам на всички!
На мен ми е най-трудно да бъда на 100% последователна когато съм забранила нещо, не че няма реална причина за забраната, но ако той продължава и продължава да го иска след куп обяснения и разсейвания, в крайна сметка започвам да се съмнявам в собствената си преценка, че ограничението наистина си е заслужавало. Е, случаят с близането на подметките на обувките не е такъв, за него и до днес съм си убедена, че не е хубаво Но той не изглежда, като да разбира. Всъщност забелязах, че се насочва към нещо забранено когато наистина много иска да му обърна внимание, докато аз пък съм наистина много заета (мия съдове или ръцете ми са заети по друга причина). Тогава обикновено ми увисва на крачолите, мръкна известно време, аз обяснявам да почака и да има търпение, но той хленчи повече, после се сеща за обувките и отива в коридора да ближе подметки. Аз естествено възможно най-бързо приключвам каквото съм правела и тичам след него. Понякога много се вбесявам, но това изглежда го забавлява 
Трудна работа с поставянето на граници, наистина. Най-интересното е, че когато например сме при баба му и дядо му, дядо му му забранява да прави някои неща, които според мен са ок. Дядото идва и ми заповядва и аз да му ги забранявам, и аз незнам какво да правя: ако се подчиня на дядото и започна да забранявам пряко волята си, няма ли да покажа на детето, че не се застъпвам за мнението си? А ако не се подчиня, няма ли пък да го науча на неподчинение? И така, когато започна да си задавам някой подобен екзистенциален въпрос, докато му намеря отговор не реагирам, и нещото отминава...
Същото беше с тръшкането, предполагам, че за това говорите по-горе. Аз го оставях, не се намесвах, и той спираше. След това му обяснявах, един вид да обсъдим какво е станало. Сега е спрял да се тръшка, правеше го когато беше на около годинка. Ще видим като стане на 2 какво ще последва. Утихнала очаквам :)
При нас се оказа вярна максимата, че колкото повече му казваш "не", толкова повече то ще започне да ти го казва..нали уж започвали след 2 г., но нащият юнак на година и 5 месеца започна да казва "не" по 100 пъти на ден за щяло и нещяло. Вече около месец продължва, май е понамаляло, но явно имаше нужда да ни покаже ние колко много често му го казваме.. това ме накара да се замисля да огранича упортебата на тази дума и вместо това да предлагам алтернативно действие на "забраненото" или "опасното", което искам да спра..
За поставянето на граници, много хубави неща казахте в предишните постинги. Яна, книжката "Семейството и как да оцелееш в него" и аз я четох и горещо я препоръчвам на всички!
На мен ми е най-трудно да бъда на 100% последователна когато съм забранила нещо, не че няма реална причина за забраната, но ако той продължава и продължава да го иска след куп обяснения и разсейвания, в крайна сметка започвам да се съмнявам в собствената си преценка, че ограничението наистина си е заслужавало. Е, случаят с близането на подметките на обувките не е такъв, за него и до днес съм си убедена, че не е хубаво Но той не изглежда, като да разбира. Всъщност забелязах, че се насочва към нещо забранено когато наистина много иска да му обърна внимание, докато аз пък съм наистина много заета (мия съдове или ръцете ми са заети по друга причина). Тогава обикновено ми увисва на крачолите, мръкна известно време, аз обяснявам да почака и да има търпение, но той хленчи повече, после се сеща за обувките и отива в коридора да ближе подметки. Аз естествено възможно най-бързо приключвам каквото съм правела и тичам след него. Понякога много се вбесявам, но това изглежда го забавлява
Трудна работа с поставянето на граници, наистина. Най-интересното е, че когато например сме при баба му и дядо му, дядо му му забранява да прави някои неща, които според мен са ок. Дядото идва и ми заповядва и аз да му ги забранявам, и аз незнам какво да правя: ако се подчиня на дядото и започна да забранявам пряко волята си, няма ли да покажа на детето, че не се застъпвам за мнението си? А ако не се подчиня, няма ли пък да го науча на неподчинение? И така, когато започна да си задавам някой подобен екзистенциален въпрос, докато му намеря отговор не реагирам, и нещото отминава...
Същото беше с тръшкането, предполагам, че за това говорите по-горе. Аз го оставях, не се намесвах, и той спираше. След това му обяснявах, един вид да обсъдим какво е станало. Сега е спрял да се тръшка, правеше го когато беше на около годинка. Ще видим като стане на 2 какво ще последва. Утихнала очаквам :)
Аз смятам, че харктерът на детето има голяма роля и бидейки привързани родители, трябва да се вслушваме в нуждите му, давайки си сметка, че може да се различават от нашите. Например, ние да искаме повече близост с детето, а то да е на етап, в който просто се нуждае да знае, че сме наблизо, но да иска да действа по-самостоятелно. Моят е още малък, но го виждам какъв независим елемент е, и се опитвам да не го спирам. Е, гледам другите деца, които са за полите на майките си и си мисля, че сигурно е много приятно някой да има нужда постоянно да е с теб, но знам, че това не е моят случай. Моят хубостник си ме търси основно когато е гладен, спи му се или иска да го сменя. Иначе, е на етап, в който ме подминава като пътен знак, ако е наред с нуждите си, преследвайки да закача някой непознат, например.
Мисля, че го има това явление с удовлетворяването на нуждите на самия родител, но далеч не само при привързаните. Много често, когато двойката няма удовлетворителен емоционален живот, тази емоционална неудовлетвореност или празнина може да се насочи към детето, а то да няма нужда от нея в такава степен. Точно привързаните родители могат да избегнат това, тъй като си дават сметка за нуждите на детето и докато е малко и се нуждае, спинка с тях, кърмят се, носят се и т.н., но щом порастне и има нужда да се отдели в някакъв аспект, го оставят. Обратното е неприятното - като е малко, да го държим да спи отделно, да не прекарва много време с нас, а като порастне, да се лепнем за него и да не го пуснем да стане независимо. От това са застрашени именно противниците на привързаното родителство, защото когато детето е малко, те не се радват на постоянен пълноценен контакт с него, а ако случайно по някое време отношенията с партньора не вървят съвсем добре, се обръщат към детето, обикновено в момент когато то вече има нужда да е независимо, и се сещат колко имат нужда да му се радват нон стоп. Именно така може да се затрудни естественото му развитие.