Моето раждане във вода

Елеонора Минкова

Всичко започна миналата пролет. Тогава усетих, че някой иска да се роди и ми изпраща натрапчиви сигнали за това... Аз обаче исках децата ми да са с по-голяма разлика и нежно отклонявах сигналите.

Към началото на лятото обаче вече стана нетърпимо и споделих с мъжа ми, като му казах, че правим само един опит и ако стане - значи е трябвало, ако не стане - значи съвсем съм изкуфяла от форумстване из бг-мамма.

Е, стана. Знаех точния ден, усетих и момента, когато онзи някой влезе в мен. Около два дни по-късно бях в една градинка, едно много силно място, където усещанията ти се променят и го усетих... Почувствах се пълна, цялостна, в едно с всичко и щастлива. Вече не бях сама, знаех го. Не казах на никого, освен на дъщеря ми след около 10тина дни, а тя ми отговори: "Урааа, ще си имам братче!" Аз още не знаех, че ще е братче, макар и да имах такова усещане, но тя знаеше. И така преди потвърждаващите две чертички вече знаех, че съм бременна...

Бременях си и си мислих за раждането... Исках да го усетя и да присъствам с ума си, а не само с тялото си, както се случи с първото ми раждане. Не е било секцио, но беше с епидурална упойка, аз бях в паника накрая и изобщо не бях адекватна - резултата беше губещи се тонове на бебето. Междувременно започна да се говори за ваната в Св.София и аз си реших, че ще раждам в нея. Имаше доста условия, които трябва да са изпълнени. Междувременно се установи, че бебо може да има проблеми, и това ме мотивира още повече за естествено, неиндуцирано, без паника раждане. Защото знаех, че и за него е много важно. И усещах как ми се помага това мое желание да се реализира.

Към седмия месец най-накрая се наканих да се запиша на женска консултация в Св.София. На всеки ултразвук лекарят ми казваше, че бебо е обърнат в не-най-добрата позиция - с главата надолу, но гръбчето му беше отдясно и усещах, че е на върха на езика му да ми предложи секцио, а може да съм си въобразявала, знам ли?

Към средата на девети месец реших да се уговоря с него, като му казах, че искам да раждам във вода. "Добре" - каза той. Но когато споменах, че не искам окситоцин, защото на предното ми раждане точно след него се "обърках", ми се сопна, че не търпи пазарлъци, а аз си тръгнах със свито сърце и едва не се разревах в маршрутката на връщане.

Оставих това усещане в мен 2-3 дни, а след това поисках телефона на д-р Григорова, от която по принцип зависи дали дадена жена може да ражда във ваната или не, и която вече е запозната донякъде с идеите за активно раждане, благодарение на Еми. Видях се с нея и тя каза: “Да” - ставам за раждане във вода. А когато разбра от къде й имам телефона, каза: “Аха!”, и повече не беше нужно да обяснявам каквото и да е, защото знаеше, че искам да раждам активно и за мое учудване се радваше! Уговорих се с нея и си тръгнах в еуфория и доволна.

И така, най-накрая, раждането! Към 3 часа през нощта на 28.02, когато беше и терминът ми, се събудих с леки болки и позиви за ходене до тоалетната. Ходих сигурно поне 10тина пъти, като си мислих, че лазанята, която ядох предния ден в ресторант не е била съвсем наред. Към 5 часа реших все пак да следя болките, бяха на 10 минути, и към 5.30 някъде съм заспала. Към 7 часа дъщеря ми се събуди за детска градина. Още имах някакви болки, бяха по-силни, но нищо особено. Към 7.30 часа ми стана ясно, че ще раждам днес, а болките си бяха все още определено поносими. Спеших мъжа ми да води детето на детска градина, а аз влязох да се изкъпя. Болките станаха по-силни. Кляках на четири крака или се навеждах напред, някъде подпряна, което ме облекчаваше доста.

Повикахме такси и определено случихме на шофьор! В 8:30 сутринта навсякъде има задръствания, затова той просто караше в насрещното с непрекъснато натиснат клаксон. А аз слушах музика и пиех на малки глътки вода с разтворени есенции на Бах (Rescue remedie) и се опитвах хем да се отпусна, хем да устискам до родилното, защото усещах, че бебето вече едва ли не ще излиза. Пристигнахме и се оказа, че нямаме с какво да платим за таксито, но се разбрахме, а шофьорът само ни повтаряше да не се притесняваме за парите.

И така, преглежда ме д-р Григорова и се оказва, че съм с почти пълно разкритие и всеки момент ще родя. Болката е силна, но търпима. Всички тичат насам натам с разни легени да напълнят по-бързо ваната. Аз се хиля и помрънквам на контракциите. Григорова ми спука водите и влязох във ваната.... Кеффф...... Болката по интензитет е същата, но вече някак далечна, невпечатляваща, и изобщо отиде на заден план.

През цялото време мъжът ми беше с мен, държеше ме откъм гърба. Не го виждах, но го чувах и се усещах сигурна. Една контракция, а със следващата започнаха напъните. Между контракциите се усмихвах и разправях, че ще си имам бебе. Бях в еуфория. Караха ме да надигам корема си над водата, за да слушат тоновете, и всеки път те бяха идеални. Бях спокойна вътрешно и знаех, че всичко е наред.

След около 7-8 напъна изведнъж всичко спря и изчезна, а някой ми сложи един голям син Ангел на гърдите. Безкраен миг на щастие, прегърнати... Такава топлина и мекота няма никой на света...

После трябваше да изляза, за да се "роди" плацентата и т.н. Излязох, а от мен шуртеше кръв... Ухилена легнах на магарето. Плацентата се роди веднага, а аз чух почти едновременно, че бебо е 4150 гр., и че не спирам да кървя. Дойдоха още хора, мъжът ми излезе, сложиха ми пълна упойка. Един кратък светлинно-интересен миг под тавана, и се чувах как говоря с мъжа ми и го питам за бебето и му казвам, че го обичам. Така поне 5 пъти, докато се посъвзема. После започнахме да се обаждаме. Взех малко арника.

Малкия ми голям Ангел е поразкъсал шийката, затова тъй съм кървяла. Като раждане от медицинска гледна точка е било тежко, но от моя гледна точка беше лесно. Бях с ума си, с духа си и с душата си, а това е много по-важно.

Преведоха ме в стаята и ми казаха, че няма да ми дадат бебето днес, защото съм изгубила много кръв, а и колабирах, като се опитах да стана от леглото в стаята с ваната. Аз неохотно се съгласих. Следобед исках да стана, но не ми дадоха. Вечерта дойде една акушерка и ми помогна да седна в леглото. Мда..., едвам седях.

Нощта беше дълга, само за бебо си мислих и чаках да стане сутрин...

Утрото дойде, а с него и новата смяна. Акушерката ми заяви, че едва ли днес ще ми дадат бебо. Резултата беше, че на мен ми стана зле. Лежах неподвижно в леглото. Видях баща си, който не е сред живите, като млад и разни светлини... Някой ми хвана ръцете и аз се успокоих. Хемоглобина ми беше паднал още. Преди раждането 129, след раждането 83, а сега 72. Помолих се.

Към обяд дойде да ме види Григорова и ме пита дали са ми донесли да видя бебето и като разбра, че не са, ги спеши да ми го донесат. А аз грейнах. След около час и половина ми го донесоха. Мислех, че ми го дадат за 30-ина мин, но казаха, че ще ми го оставят до 6 ч. После дойде онази акушерка, която ми каза сутринта, че няма да си видя днес бебо и ми каза да ставам. Помогна ми, даде ми бебето. Аз греех. Естествено, дойде ми набързо силата, а междувременно ми преляха две банки кръв и още повече се освестих.

Като ме видяха, как живнах от бебето, и ми го оставиха. Спах с него. Пусках му музика. На другия ден хемоглобина ми вече беше 92, а аз се чувствах много по-добре от предишната сутрин. Дойде 4тия ден, изписаха ни и оттогава си имам две слънца вкъщи.