Колкото повече – толкова повече

Цвета Брестничка

Предупреждавам – аз съм от тези, които бавно схващат, трудно обобщават и се учат от собствените си грешки. При това, опитът ми на майка започва преди 20 години – при съвсем различни от сегашните условия. Та, който очаква да прочете рецепта за правилно и успешно отглеждане на деца, може да пропусне следващите редове.

Стъпих на попрището на майка като повечето от нас – изпълнена със съмнения в способностите си, страхове, че няма да се справя и огромен ентусиазъм. Първите месеци имах чувството, че някой ми е дал това бебе да го погледам за малко, но съвсем скоро ще дойде и ще си го вземе и няма да има нужда повече аз да отговарям за него. Междувременно, докато чаках това да се случи, награбих де що имаше книжки за отглеждане на малки деца и усърдно ги заразлиствах.

Горката ми дъщеря!

Още от първия месец се втурнах да й създавам режим - будех я, за да я храня под час, нощно време я наливах с подсладена вода, за да осигуря предписания интервал между храненията – аз тъпча шишето в устата й, тя го дъвче, плюе и реве, аз тъпча, тя дъвче и се жалва, че май и ме ругаеше с недотам хубави думи, ама кой да ти разбере. Е, надмогнах й, вкарах я в режим. Ама какво ни струваше и на двете…

След първата победа в отглеждането тържествуващо се спуснах да я развивам и възпитавам. Седях над леглото й с график на развитието на бебетата по седмици и отмятах: “Четвърта седмица – следи с поглед ярки предмети – Добре, в норма сме.”, “Шеста седмица – лежи по корем и надига глава – Моята щерка го прави още от миналата седмица, йес!, отглеждам гений!”, “Осма седмица – обръща се от корем на гръб – Ужас, още не го може! Веднага започваме упражнения – на корем, на гръб, на корем, на гръб – докато се научи!” Ама жилаво дете излезе, и това изтърпя.

Някъде към средата на втория месец ми попадна една книжка, която ме очарова - на семейство Никитини, които отглеждат 7-те си деца по съвсем различен начин – вслушвайки се в естествените им нужди и развивайки естествените им заложби. За съжаление, книжката беше у мен за кратко, после й се изгубиха дирите, но пося у мен съмнение в правилността на действията ми и амбиция да правя нещата по друг начин. Започнах да издържам щерката над легенче – към 4-ия месец вече не се налагаше да пера повече от 3-4 напикани ританки дневно. Започнах да й давам да се хваща за пръстите ми и да я повдигам леко – на 4 месеца стоеше здраво на крачетата си, стиснала моите пръсти. Започнах да я държа гола на отворен прозорец – отначало за 1 минута, постепенно стигнахме до 15 – през ноември. За съжаление, тогава се откри, че има рефлукс в бъбреците, прекарахме 2 месеца по болници и всичко това се забрави. Но остана желанието ми да се вглеждам в нея, да се занимаваме двете – перях, чистех, готвех – само докато спи. Без да я пришпорвам, всячески поощрявах интелектуалното й развитие и тя демонстрираше успехи в тази област – на година и половина знаеше буквите, на две – гамата и броенето до 10, редеше пъзели от 50 части, на три четеше, събираше, изваждаше… Мислех, че правя за нея всичко, което един добър родител трябва да прави.

После се роди синът ми. Естествено, вниманието ми започна да се раздвоява между двамата. Открих, че всъщност съм научила щерката, че аз съм нейна собственост, с която тя разполага по всяко време. Беше й трудно да свикне с новата ситуация. Определено ревнуваше, сърдеше се, търсеше начин да обсеби вниманието ми. Година и половина по-късно стана кака на двама – и това промени нещата. Изведнъж се оказа, че да има по-малки деца вкъщи е нещо естествено, то си е в реда на нещата и се случва периодично. И мама не че обръща внимание специално на омразния Бобо, тя просто е заета, а въпросният Бобо доста добре става за другар в игрите през това време. А и най-малкият ревльо много скоро може да бъде включен.

Аз от своя страна изнемогвах в опитите си да спазвам правилния режим на хранене и спане, но все още не се отказвах. Не че го докарвах съвсем на казарма – строй се, преброй се – но се случваше да има опухани дупета за несанкционирано ставане от леглата или нечий отказ да се вмести в графика. Не се гордея с тези моменти, просто нямах сили да се справя по друг начин, а и не знаех как. От друга страна, не бих казала, че вече порасналите ми деца са особено травмирани от тези ми избухвания – сега с удоволствие си спомнят как сме чели приказки, правили апликации, месили курабийки и играли театър, а за боя казват: “Добре, че си ни пердашила от време на време, че не станахме лигльовци”. Честно казано, съжалявам за изпускането на нервите, но не изгарям от срам.

Най-големият ми късмет беше, че родих и четвърто дете. Предупредих ви, че съм от тези, които бавно се учат – едва при четвъртото дете успях да се насладя истински на майчинството. За негово щастие, нямах никаква възможност да му осигуря “правилния” режим – при още 3 деца вкъщи, на 3, 4 и половина и 7 и половина години нямах нито сили, нито нерви да го слушам да се дере от глад или скука. Плаче? На гърдата. Хленчи? На ръце. По това време се научих да върша всичко – готвене, простиране, показване на букви, бърсане на дупета – с една ръка, защото в другата разнасях Камен. За слингове не бях чувала. Иска приспиване? Някой от големите побутва с крак кошчето, докато гледа детското. Ще не ще, дребният прекарваше и доста време навън, защото големите трябваше да бъдат водени, прибирани, разхождани, забавлявани. Това беше най-лесно отгледаното ми дете. При първото с гордост отмятах всеки отминал ден – ето ме, аз съм герой, успях да се справя с всичко още един ден. При четвъртото просто се радвах на факта, че съм прекарала още един прекрасен ден с децата си.

Та, ако трябва да обобщя какво научих от децата си – мога да го кажа с две думи: “Никакво вманиачаване” Всяка крайност в следването на някакви предписания води до израждане на смисъла на тези предписания. Правилата са, за да се спазват, но хората са по-важни от правилата. И колкото повече се вглеждам в децата си, толкова повече се убеждавам, че от вглеждането има смисъл. Не от вкопчването. От вглеждането. От вслушването. От изслушването. Това ИМ дава много. Това МИ дава много.

Колкото повече – толкова повече.