Моето раждане в Лондон

Теодора Минчева

Мило мое слънчице, благодаря на Господ, че те имам. Ти си най-безценния дар, който животът ми подари, ти си всичко, което ми дава сили да продължавам напред и да се боря за теб, за нас, за бъдещето и щастието ни сега и завинаги. Исках те, чаках те, имам те, обожавам те... Едва ли има жена, която да забрави за онзи миг, когато малката точица на екрана в лекарсия кабинет тупкаше в ритъм и излъчваше толкова много живот. Този живот, който ти даряваш, и заслужаваш да бъдеш ценен, уважаван, разбиран и третиран достойно. Затова избрах за себе си нещо различно, а именно да родя детето си извън България, защото всяка жена и майка заслужава да има право на избор!

Живея в Лондон от седем години и тук се появи на бял свят моята дъщеря през 2007 г. Споделям с познати от България, обмяняме опит и всеки път, когато чуя „не знам дали да родя със секцио”, ми се завива свят. Ами много просто – природата го е измислила вече и не знам защо някои се опитват да „улеснят” нещата. Тук в Англия секцио = проблем/усложнение, т.е. хората не застават доброволно пред тази „дилема” – това е крайна мярка в случай на опасност за детето или майката.

Консултациите тук са веднъж месечно в начална бременост, а през последните 2 месеца на 2 седмици – изключения са бременни със здравословни проблеми или заболявания в рода, такива пациентки са подложени на повече изследвания.

Тук вариантите за раждане са няколко по избор на родилката – вкъщи, в басейн или в болница. Всички варианти са задължително с акушерка. Напълно нормално е да раждаш вкъщи, но най-често изборът е болницата. Има и такива родилни центрове, които са клон на болницата, и в тях работят акушерки. Ражданията в такива центрове доста често срещано явление. Ако родилният център ти е по-близо, отколкото болницата, те изпращат да раждаш там. Само ако има усложнения те местят в болница.

Имах право да избирам в коя болница да родя и GP-то ми уреди всички документи относно регистрацията – това се прави най-късно до 3-ти месец. След това от болницата ми насрочиха 2 видеозона – през 12 и 20 гест. седмица. Издадоха ми файл, който трябваше да нося на всеки преглед, където акушерката вписва резултатите. Тази т.нар. maternity book се носи в деня на раждането, за да може персонала да се запознае с твоя случай. От болницата ми изпратиха програма с всички курсове за млади родители, които организират безплатно, и аз имах право да се запиша за всеки, който ме интересува.

Беше 1-ви февруари, ден преди термина, 21:30 часа, когато ми изтекоха водите. Нямах болки. Практиката тук е да държат родилките максимално дълго време вкъщи – вярват, че това спомага на родилката да се чувства по-добре сред семейството си, като стабилното емоционално състояние от своя страна ускорява родилния процес. Преди да родиш на последните консултации ти казват, че в случай, че ти изтекат водите вкъщи, да си сложиш превъръзка, която да наблюдаваш и да занесеш в болницата, като отидеш. Това е с цел да се види цвета на водите - на мен ми бяха малко жълтеникави, не бистри. Час по-късно бях в болницата. Болките започнаха малко преди да пристигнем – силни, чести и пронизващи от самото начало.

Посрещна ме мила акушерка, отделението беше тихо и спокойно, безупречно чисто. Настаниха ме в самостоятелна стая със собствен санитарен възел, дадоха ми хавлии, нощница и всичко необходимо и ме включиха на апарат за мониторинг на бебето. След прегледа акушерката установи 4 см разкритие и любезно ме попита дали ще искам анестезия. Повече вагинални прегледи не са ми правени. Разкритието се проверява с цел да преценят дали да върнат жената вкъщи или да остане в болницата - масово ги връщат до поне 6-7 см разкритие, освен ако не живеят много далеч. Дори не усетих как ме прегледа - или болките са били много силни и не се усещаше нищо друго, или акушерката е била много внимателна.

Всичко се случваше адски бързо, болките вече бяха непоносими – само за час. Понеже околоплодните ми води бяха мътни и жълтеникави, казаха че трябва да родя по-скоро и ми включиха система. Оставиха ни сами в стаята с таткото, а майка ми и брат ми бяха точно пред вратата – това ми даваше кураж. Акушерката ми даде трикрако столче, на което да седна и да напъвам, и отново ни остави сами. През цялото време се разхождах, лягах, напъвах на столчето. Всички казваха, че ще родя най-рано на другия ден по обяд. Поисках епидурална упойка и след 5 мин. анестезиолога вече ми я слагаше – поставянето беше трудно, т.к. контракциите бяха силни и на често. Не усетих кога се случи, анестезиолога бече много търпелив и спокоен, изчакваше ме на всяка контракция. След около 10 мин. усетих, че бебето излиза, при което мъжът ми изтича да уведоми акушерката – беше само 2 часа след като тръгнах от вкъщи. Пристигнаха веднага – една акушерка за мен и една, която да поеме детето. Тук лекар идва само при усложнения. Само след 3-4 напъна (акушерката ми казваше кога и как да напъвам) на бял свят се появи моята дъщеря – прекрасно русо момиченце. Веднага ме попитаха дали искам да я подържа. Тук залагат много на този момент - първият допир с майчината гръд създава изключително важното чувство на сигурност и закрила у бебето. Тати ни прегърна – бяхме най-после тримата заедно! Може би след 5 мин. излезе и плацентата, усетих блаженство – сякаш измъкнаха всичката болка от мен! Сложиха я в едно контейнерче и ме попитаха дали искам да я видя – естествено, че исках – беше черна, изглеждаше ужасно... Правехме снимки, а през това време акушерката преряза пъпната връв (няколко минутки след раждането). Претеглиха бебето и ме попитаха дали искам да я изкъпят, тук питат за всичко. През това време другата акушерка се зае с шева на няколко разкъсвания, които получих. След това ме попитаха дали да сложат на бебето Витамин К – такава е практиката, слага се веднага след раждането, а ваксините започват няколко седмици след това. Изкъпах се, майка ми и брат ми също вече бяха при мен, облякоха бебето и ми го оставиха в малко легълце до мен, а то веднага заспа. След два часа акушерката ни премести в отделението, където останахме до сутринта.

Чувствах се чудесно – всичко беше спокойно и естествено. В отделението бяхме 10 майки – всяка с бебето до себе си, като всяка двойка беше отделена със завеси. В 9 часа сутринта бебчо все още спеше, когато започнаха прегледите. Посетиха ни различни лекарски екипи – провериха зрение, слух, двигателна система, сърдечна дейност – като всеки екип се разписва на протокол. Прегледите отнеха  три часа – след като всеки екип се разписа, че детето е здраво, ни изписаха още съшия ден. Преди да си тръгнем няколко акушерки ми организираха малък урок по къпане и кърмене. Никакво адаптирано мляко или вода – само майчино мляко!

Посещенията вкъщи продължиха  до десетия ден, до пълното изчистване на детето от жълтеница. Всяка визита беше малък урок по кърмене, къпане или просто поредните отговори на 100-те въпроси, които задавах. Нямахме колики, бебето започна да спи през цялата нощ още през 4-тата седмица и беше изключително спокойно. Радвам се и до сега на здраво, усмихнато детенце и дай боже братче или сестриче след няколко години – отново тук, отново нормално родено!