Моето неуспешно успешно раждане

Елена Кръстева

Когато разбрах, че съм бременна, не се поколебах и за момент къде искам да родя. Избрах за детето си уюта на дома пред безличната стерилна болнична атмосфера; прегръдката на мама и татко за добре дошъл пред допира на гумени ръкавици; присъствието на избрани от мен лекар и акушерка, които да следят процеса, а не да го ръководят. Исках да имам свобода на движенията, да не се разделям с детето си нито миг след раждането, да посрещна заедно с мъжа си малкото създание. По това време живеехме в Гърция, където съществува опцията домашно асистирано раждане. През бременността ходехме на училище за родители в центъра за естествено раждане „Евтокия”, избрах си лекарка и акушерка оттам. Поради склонността си към естествените неща, се чувствах добре с избора си да родя вкъщи. Бях спокойна и уверена, че всичко ще мине нормално, естествено. Болката не ме плашеше.

Детенцето ни беше желано, бременността ми протече леко. Лекарката ми Евангелия ме посещаваше вкъщи, преглеждаше ме, обсъждахме как бих искала да се погрижи за мен по време на раждането. От осмия месец бебето беше надолу с главичката, доста ниско. Последните два месеца мъжът ми Калин пътуваше често до България. Аз си говорех с бебчо, подготвях го за събитието, казвах му да не се страхува, че го чакаме, освен това, да избере момент, когато и татко е вкъщи. Терминът ми беше на 8 март, а мъжът ми се връщаше на 27 февруари, с идеята да не пътува повече докато родя. Още като отивах към летището да го посрещна, вечерта на 27 февруари, получих леко присвиване с болка. Малкият се обаждаше. Нямах никакви признаци през нощта, нито на следващия ден. Вечерта на 28 отидохме на таверна, хапнахме си, пийнахме си, поговорихме си, прекарахме много хубаво. По принцип нямах голям апетит, но тази вечер хапнах с охота. Прибрахме се и заспахме. Към 4 часа ме събуди присвиване. Зарадвах се. Разбрах, че се започва. Продължих да си спя, будеха ме контракциите, пак заспивах. Нямах представа през колко минути са, знаех, че когато трябва ще се събудя. Събудих се в 8 сутринта, контракциите бяха станали по-чести и по-болезнени. Изкъпах се, поговорих си пак с бебчо под душа, успокоих го, приветствах го, дадох му зелен светофар. Към 9 събудих мъжа си, който веднага засече контракциите и каза, че са през 5 минути. Обади се на лекарката и акушерката и се зае да изчисти и приготви къщата. Пуснахме си музика, между контракциите танцувахме малко бразилски танци и бършех прах. Усещах нужда да се движа. Екипът ни дойде към 11. Посъветваха ме да си взема вана. През това време Калин сглоби един дървен басейн, с който се бяхме снабдили. До към 3 часа контракциите продължаваха все толкова често, засилваше се само болката. Разхождах се, седях върху една голяма топка, полягах настрани. Лекарката ми предложи да вляза в басейна. Нямах голямо желание, но го направих, защото болките в кръста и опашната кост бяха станали доста силни. Топлата вода ме отпусна малко. Постоях около час в басейна. Опитах пак да се разходя. Почувствах се уморена, без желание за много движение. Легнах на една страна. Акушерката провери разкритието, беше 6 см. Това положение не се промени следващите няколко часа – болките бяха станали по-силни, но не се случваше нищо. Единствената поза, която ме облекчаваше, беше на лакти и колене. В 9 вечерта разкритието беше 5,5, а шийката на матката беше изтъняла, имаше още доста накъде. Бях много уморена, болките в опашната кост бяха станали много силни. Лекарката и акушерката отидоха да говорят с мъжа ми, който си подремваше в хола. Бях им казала да не го будят, за да си почине и има сили да е до мен по-късно. По някое време той дойде, гушна ме и ми каза, че предлагат да отидем в болница. Разплаках се, не исках. Въпреки че ме болеше и бях много уморена, бях готова да опитвам още. Убедиха ме, че съм много изтощена и би било добре да ми сложат обезболяващо, за да си почина от болката и да мога да продължа раждането. Освен това раждането не напредваше и беше хубаво да се види какво става. Явно бебето не беше в най-добрата позиция, предполагаха, че е извърнато в профил и се затруднява да премине.

Мъжът ми ме занесе почти на гръб до колата, към 11 бяхме в болницата „Александра”. Не го оставиха да влезе, остана да чака в предверието. С мен продължи само Евангелия, която пуснаха, защото познаваше старшата сестра и беше говорила с нея да дойдем в случай на нужда. Но вече не можеше да направи много. Останах в ръцете на лекарите и на всичко това, което исках да си спестя. Всичко се разви като насън. Настаниха ме в родилното, сложиха ми система с окситоцин, започнаха да се появяват през половин час различни сестри и лекари, които проверяваха разкритието. Караха ми се да напъвам, казваха че няма да ме чакат цяла нощ. Контракциите, които бяха заглъхнали, се завърнаха с нова сила. Болката беше нетърпима, упойка не ми слагаха. Разкритието стана 9, после 10. Нямаше развитие. Започнаха да следят тоновете на детето. По някое време контракциите заглъхнаха, бях много уморена, трябва да съм позадрямала. В просъница говорех с детето си, подканях го да излезе, успокоявах го, че скоро ще си почине и то. Чувах отвън жените, които докарваха; те извикваха силно, после се чуваше и детски плач. Три деца се родиха през тази нощ, а при мен не се случваше нищо. Сестрата ми казваше, че като искам естествено раждане, трябва да напъвам. Опитвах, но нямах контракции. По едно време, като провери пак разкритието, извади ръката си пълна с кафява течност. Каза ми: „Нали знаеш какво е това?” Знаех. Момченцето ми се беше изакало. Тоновете не му не бяха паднали и за миг, но явно се беше уморило. Чувах го да хълца и сърцето ми преливаше от любов и жал към малкото създание, което водеше своята си битка.

Беше призори. Сънят стана кошмар. Свикаха консилиум от трима лекари, между които и шефът на родилното. Решиха, че няма да чакат повече – директно в операционната за секцио. Епидурална упойка, изтръпване, усещане за срязване. Внезапно чух гласчето на детенцето ми. Търсех го с поглед, не го намирах. Нещо му правеха, плачеше. Изведнъж сестрата се озова до главата ми, поднесе ми едно вързопче, целунах една бузка, чиято миризма никога няма да забравя. Не смогнах да му кажа, че го обичам; отнесоха ми го.

Последва най-кошмарният половин час в живота ми. Лежах безпомощна и треперех, бях занемяла от агресията на ситуацията. Ярки светлини, силни звуци, груби движения. Бучеше радио, лекарите се смееха и си говореха, сякаш кърпеха риза. Усещах дърпането по тялото си, чаках всичко да свърши. Душата ми искаше да ликува поради срещата със сина ми. Но цялата обстановка беше нелепа, неестествена. Смазваше ме с насилието си. Търсех погледа на сестрата, за съпричастност, за едно кимване, но тя беше забола очи в сутрешния вестник. Беше ми студено.

Като ме изкараха от операционната, при мен дойде лекарката ми, опитваше се да ме подкрепи. Мъжът ми. Беше развълнуван. Аз още не можех да говоря и да контролирам треперенето си. Сякаш отгатнал мислите ми, ми каза, че е причакал санитарите пред операционната и ги е помолил да му покажат детенцето ни. Беше успял да го пипне, да го снима, да му каже „добре дошъл”. Помолих го да ме завие с две одеала и съм заспала.

След два часа ни донесоха момченцето ни, мъжът ми беше обърнал болницата надолу с главата, за да ни го доведат по-бързо. Беше изкъпано, облечено, даже нахранено. Гушнахме го. Заплакахме. От този момент нататък не се разделих повече с детето си. Имахме да си дадем толкова много, да поправим толкова много, да излекуваме...

Ето така се появи на бял свят Емануил, в 8.20 сутринта, на 2 март, след 28 часа съвместни усилия.

Не успях да родя вкъщи. Не успях да родя естествено. Не успях да осигуря на детето си раждането, което да отговаря на чувствата ми и на разбиранията ми как едно дете трябва да идва на този свят. Не успях да го прегърна, за да премине по-нежно пътя от коремчето към белия свят.

Но успях да създам заедно с мъжа си и много любов едно хубаво дете. Успях да го износя и доведа на бял свят здраво и силно. Успях да реагирам според обстоятелствата и да направя най-доброто за детето си. Успях да се погрижа за него веднага след като ми го донесоха. Успях да създам и усетя ситуацията на заедност между нас. Кърмих го, гушках го, пеех му. Извиних му се. Знам, че тепърва ще имаме шансове заедно.

От раждането ми за мен останаха чувството на празнота, провал, вина. И желанието да се справя с тези чувства, за да не ги предам на детето си. Защото от цялата тази история малкият човек можеше да получи съобщението: „Не успяхме. Каквото и да направих, не успях”. А искам да му предам правилното съобщение: „Опитвай винаги, с всичките си сили, и знай, че в моментите на трудност помощта ще дойде”. Надявам се горещо да успея.