За моите раждания

Мария Велкова

Ще споделя опита от моите две раждания, защото ми се иска бъдещите родители да са по-информирани за това, което могат да очакват от болниците в България, да ги накарам да четат колкото се може повече, да се подготвят сами за раждането, да задават въпроси, да не се съгласяват с всичко, което им предлагат и да вярват на интуицията си. Силно се надявам раждането да добие много по-нормално изражение в България, но затова са нужни изключително много усилия от всички -  от родителите, от докторите и акушерките, от законотворците.

Привърженик съм на всичко естествено и на ненамесата в природните процеси. За мен секциото без изрични и потвърдени индикации е немислимо и е груба намеса в законите на природата. Затова нормалното раждане винаги ми е било първостепенно изискване. Като забременях за първи път започнах да се информирам и ужасявам от „напредъка” в българското здравеопазване и да се впечатлявам от възможностите в редица други страни, където водещи са нуждите и доброто на майката и бебето, а не удобствата на персонала на болниците.

Първата ми бременност протече съвсем нормално като изключим постоянното натрапване на докторката от женската консултация, че тазът ми е тесен и направо да си планирам секцио. Това нейно твърдение въобще не се вписваше в моите разбирания и затова всичките ми усилия бяха насочени към избягване на секциото. Още тогава си мечтаех за раждане в домашна обстановка, там където ще съм най-спокойна, там където бебето ми веднага ще се почувства на място. Четях истории за такива раждания в чужбина - тогава все още никой в България не се бе осмелил да роди осъзнато вкъщи и да го сподели в публичното пространство - и само си мечтаех. Но не виждах възможност да родя вкъщи.

На термина се оказа, че тоновете на бебето не са добри. Д-р Пеев (Окръжна болница, Пловдив) веднага ми беше харесал – когато споделих с него основния си „проблем” – тесен таз – той само каза: „Нека да започне раждането, пък тогава ще видим. Важното е главата на бебето да отговаря на физиологията на майката” и с това въпросът приключи, а аз напълно се успокоих. Всъщност, една от причините да раждам в Пловдив - ние и тогава живеехме в София - беше, че в провинцията докторите прибягват много по-рядко към секцио. А като разбрах, че в Окръжна болница бебета са при майките през цялото време съвсем престанах да се колебая. Но тоновете безпокояха доктора – цели два часа ги записва, гледа ме на ултразвук, консултира се с друг доктор. Въобще не му се искаше да ме праща на секцио, а показанията явно бяха гранични, но накрая все пак ме пусна да си ходя. Изглежда прегледът на шийката подтикна раждането и на следващия ден контракциите започнаха. Нямах си и представа колко силни трябва да са контракциите. Прочетох в някаква книжка, че като са на 20 минути е хубаво да тръгнеш към болницата, което и направихме – пълна глупост, после разбирах. Там ме приеха с три сантиметра разкритие – поне да ме бяха върнали, ама не – спукаха ми водите, сложиха ми окситоцин, направиха ми епизиотомия – все рутинни операции, които не би трябвало да бъдат рутинни, но тогава знаех много малко. Въобще не питах налага ли се да ми ги правят, а и ме беше страх заради тоновете на бебето. Коментарът на дежурната докторка беше – за какво ти е да се мъчиш с часове? Резултатът беше бързо, сравнително болезнено и леко раждане. За стресът на майката и бебето, за объркването на финия хормонален микс, който природата е замислила да облекчи и ускори родовия процес май никой в българските болници не се замисля.

При второто раждане нещата стояха доста по-различно. Вече исках много повече от само да не е секцио – искаше ми се напълно нормално раждане. Само, че нормално раждане в български болнични условия не ми се струваше възможно, затова отново започнах да чета за домашното раждане. Изчетох много, но в последния момент, което много ме стресира, защото трябваше да преценя сама риска от усложнения и доколко може да се справим с тях. Искаше ми се, но нещо отвътре ме спираше. Исках поне акушерка да дойде вкъщи, но такава не намерих. Въпреки това набавихме необходимите материали и зачакахме. Бях решила ако усещам, че всичко е ок да останем вкъщи. Дните минаваха, получавах болки и контракции, но нищо продуктивно. На осмия ден след термина от болницата настояха да ме хоспитализират – било рискова бременност вече и не можели да поемат отговорността да си седя вкъщи. За сравнение – в САЩ и Великобритания в 42 седмица се правят едва два записа на тонове и оценка на околоплодните води. Чувствах се обезсърчена, разочарована, яд ме беше на системата, но нямах куража да й се противопоставя. Плаках, чудех се какво да правя – вариантът болница преди контракции въобще не ми влизаше в плановете. Все пак отидох в последния възможен момент – оказа се, че дори имам три сантиметра разкритие, но тоновете не бяха добри. Пратиха ме в патологията. Въобще не можех да заспя – къде от болки, къде от непоносимата жега и продъненото пружинено легло. Не се наложи и дълго да чакам. Прегледът на шийката при постъпването отново беше ускорил процеса. Малко преди 3 часа през нощта започнаха силни контракции на около 5 минути. След 45 минути станах и контракциите вече бяха непоносими. Тоновете пак не бяха добри, а контракциите вече бяха на 2 минути. Изпратиха ме в предродилна зала. Изведнъж всичко взе много бързо да се развива. Гадеше ми се и ме обливаше пот, чувствах се доста отпаднала, не можех да си намеря място, а и възможностите за това бяха ограничени - бяха ме вързали, за да следят тоновете. Не след дълго ме прехвърлиха при ваната – мислех си, че само да вляза във водата и болката ще стане поносима – да, ама не – болката си остана същата. Преди да вляза във водата ми спукаха водите – зелени с плътен мекониум. Докторът каза да влизам и да започвам да напъвам. Не разбирах – толкова скоро? Напъни нямах, а тоновете падаха и трябваше да напъвам. (Но дали пък не падаха, защото напъвах?) Имах чувството, че никога няма да излезе това бебе, опъваше ме страшно. Може би на петата контракция с много напъни то все пак излезе – предлежание задно тилно, двойно увъртяна пъпна връв, 3800 г – с 550 г повече от първото. Не можех да повярвам, че всичко изведнъж свърши и то само след 3 часа болки. Искаше ми се да изчакат със срязването на пъпната връв, но не посмях да кажа нищо – след тези зелени води и лоши тонове трябваше да прегледат бебето веднага. Искаше ми се поне при мен да го оставят, но след като ни го показаха вече повит го отнесоха в детското отделение, а аз се чувствах доста изтощена, за да настоявам за каквото и да е било. Трябваше да минат цели четири часа преди да успея да си го взема при мен. А преди да го отнесат се виждаше как търси да суче, сърцето ми се късаше. Не ми се пише особено за нечовешкия режим в болницата – тъкмо заспиш и те будят за нещо, тъкмо бебето се успокои и го вземат за някаква процедура без да ти дават никаква информация какво ще му правят. Някой път идваше санитарка да го вземе – тя, разбира се, не знаеше за какво го взима, друг път идваха на място да му бият нещо – сестрата ми казваше: "Не знам какво е – това са ми дали"… Аз поне бях сама в стая и все пак бебето повечето време си беше при мен, а майките в общите стаи получаваха бебета на три часа по половин час и въобще не можеха да ги взимат през нощта.

Трудно ми е да направя равносметка на случилото се. Знам, че нямаше да се справим с подобно раждане вкъщи. Поне се разминахме с окситоцина и епизиотомията, водата помогна да се разминем с форцепс и разкъсвания.

И все пак се питам: ако бях изпълнена с положителни мисли, абсолютно спокойна и уверена, ако бях правила специални упражнения за да навлезе бебето в оптимална позиция, може би щях да имам едно прекрасно раждане? Но пък, ако всичката психическа и физическа подготовка не беше помогнала?

Затова много ми се иска бъдещите родители да имат достъп до компетентна акушерска помощ, за да раждат спокойно и безрисково вкъщи. А, тези, които предпочитат болниците да могат да раждат активно и там.