Най-сладката болка

Емилия Славова 

Раждането е много индивидуално и лично преживяване за всяка жена, изпълненено с много емоции, страхове, надежди, очаквания и разочарования или сбъднати копнежи.

Първото ми раждане трябваше да е нормално, макар че имаше съмнения за тесен таз и възможно секцио. Влязох в болницата спокойна, но след няколко мъчителни часа по гръб и на системи, вързана непрестанно за монитора, падащи тонове, голямо разкритие, но липса на ефективни напъни се наложи секцио по спешност.

Денят в реанимацията беше един от най-гадните в живота ми – болеше ме ужасно, не можех да мърдам, гледах тъпо в тавана и чаках да стане утре, за да ме преместят и да ми дадат бебето, което ревеше някъде из детското отделение, далече от мен. Възстановяването ми протече бавно, близо месец ми трябваше, за да мога да ходя нормално, но емоционалната травма от проваленото раждане беше много по-голяма.

Скоро след това срещнах колежка от университета, която ми разказа колко леко и естествено е протекло нейното неасистирано раждане в домашни условия. За първи път чувах подобно нещо и изведнъж осъзнах контраста между нас двете – нейното прекрасно раждане у дома и моето измъчено раждане в болнични условия.

Когато забременях за втори път знаех, че този път ще направя всичко възможно да родя естествено. Почнах да чета и да се подготвям. Направих си група за подкрепа с още две бременни приятелки и колежката от университета, на която се обадих специално. Обменяхме си линкове от интернет, книги (The Birth Book, Dr Sears), но най-вече си давахме кураж и подкрепа.

Тази подкрепа ми беше особено ценна, защото извън нашата малка групичка срещах навсякъде скептицизъм и негативизъм относно желанието ми да родя естествено. Дори при влизането ми в болница и прегледа от дежурния лекар бях посъветвана да не рискувам живота си и този на детето си. Проблем се оказа и епикризата от първото раждане: тесен таз.

Имаше и доста други трудности по пътя ми към естественото раждане – неща, които сякаш се опитваха да ме откажат от мечтата ми. Последното беше жълтеница, съпроводена с нетърпим сърбеж по цялото тяло, която развих в последните седмици на бременността – ужасно изнервящо беше, дори не можех да спя от сърбежа. Имаше вероятност да ме приемат в инфекциозна болница, а след това да ме пратят в изолатор в родилното (размина се). В един момент си казах, че може би това не са пречки, а предизвикателства, и ако ги преодолея, ще имам сили да се справя и с раждането. Така и стана.

На следващия ден започна раждането ми – две седмици преди термин. Получих редовни и доста силни контракции, които продължиха цял ден, но при прегледа в болницата ме върнаха, защото все още нямах разкритие. Прекарах деня в почивка и лежане, а при всяка контракция заставах на четири крака или прикляках, за да улесня завъртането на бебето и заемането на най-добрата позиция, а и да се разшири максимално тазовото дъно. Исках да отида в болницата в последния момент. Когато усетих, че при по-силни болки може би няма да издържа пътуването, тръгнахме. Преди това влязох да се изкъпя, масажирах си корема с душа-слушалка и ми хрумна да се потопя в коритото на детето (нямаме вана). Ефектът от водата беше страхотен, но краткотраен – трябваше да тръгваме все пак.

Приеха ме в болницата. Дадоха ми да подпиша стандартното информирано съгласие. Изчетох го внимателно и видях, че всъщност не съм съгласна с някои клаузи. Не подписах. Това имаше неочакван ефект, за който си дадох сметка доста по-късно: за всяка процедура, която искаше да ми прави екипът, ми обясняваха и ме питаха учтиво дали може да ми я направят. В повечето случаи отказвах. Идваха да ми сложат фетален монитор – отказах; вместо това мереха тоновете със слушалка – останаха чудесни до края. По време на една много силна контракция една сестра попита дали ще й позволя да ми сложи абокат, за да е по-лесно слагането на системи при нужда. Реших, че е форма на учтивост, но все пак казах не, и за мое учудване тя ме остави! Отказах и стнадартната епизиотомия и не съжалявам. Цепнах се малко, но мисля, че пораженията щяха да бъдат по-големи при срез с ножицата (мнението е на д-р Сиърс, впрочем, не моя приумица). За системи с окситоцин дори не помня да са ме питали, но бях твърдо против – бях решила този път да оставя процесът да се развие възможно най-естествено, без никакви медицински интервенции, опитвах се да следвам инстинктите си и да оставя природата и бебето да си свършат работата.

Безспорно всичко би протекло много по-естествено и прекрасно, ако бях в „свои води”, у дома или на място, където се чувствам уютно и където мога да създам атмосферата, която да ме предразположи и отпусне: приглушени светлини, нежна музика, ароматни свещи. За съжаление, у нас домашното раждане все още не е стандартна опция и при евентуални усложнения не бих получила нужната медицинска помощ. А в моя случай рискът от усложнения не беше малък.

ВИП залата в болницата беше доста различна от романтичните ми представи: голяма зала със силно осветление, бели плочки, шишенца, метални инструменти. Успях обаче да се почувствам добре в нея: имаше достатъчно място да се разхождам и обикалям родилното легло; креват, на който при контракция заставах на четири крака; беше топло, чисто, а по-голямата част от времето бяхме сами с таткото, което беше страхотно; вратата беше отворена и надничаха да видят как съм, но не ни притесняваха. Убедих се в това, което бях чела, че ако си на краката си, смятат, че всичко е наред и се оправяш сама, а видят ли те по гръб, изпитват желание да ти помагат.

По едно време дойде лекарският екип, направиха ми преглед и установиха, че вече имам 8 см. разкритие. Предложиха да ми спукат водите. От този момент нантатък всичко протече бързо и много интензивно. Болките станаха нетърпимо силни и аз си спомних с насмешка за жените, които в последния момент минават през фазата "не искам повече да раждам, пуснете ме да си ходя" - и аз бях там. Почнаха напъните и един хор викаше край мен напъвай, дишай, напъвай, чудесно се справяш, напъни пак и т.н. Не можех нито да се фокусирам върху тялото си и да слушам какво ми казва, нито изпълнявах добре инструкциите, защото съзнанието ми беше блокирало и не разбирах какво искат от мен. Така или иначе, след няколко много силни напъна, бебето ми лежеше върху корема ми, все още голо, омазано във верникс и с непрерязана пъпна връв – бях помолила да не я режат, докато не спре да пулсира. Шиенето беше доста болезнено, но болката беше най-сладката болка, която някога съм изпитвала – чувствах се като воин, победил в тежка битка, и раните нямаха значение. Ликувах. Бях дала на сина си най-добрия възможен старт – чувството, че се е справил успешно с едно голямо предизвикателство и че заедно сме осъществили една огоромна мечта.

Раждането на второто ми дете е нещо, което ме промени отвътре. Накара ме да повярвам в себе си и да осъзная вътрешната си сила и възможностите на човешкия дух. Събрах опитност, на която винаги мога да се облегна в трудни моменти. Естественото ми раждане излекува травмата от предното секцио. Дори мисля, че е имало причина да родя с операция първия път. Преживяното страдание тогава и натрупаният опит след това ме изпълват с желание да споделям наученото с други жени и да им давам надежда, че естественото раждане след секцио е напълно възможно.