Копнеж за много деца

mama Bobar

Всичко започна от мечтата ни за деца, не едно, не две, а пет или шест. Един ден, обаче, тази мечта беше попарена в родилната зала на една болница, когато ми казаха: „Не става, трябва да те режем.” Без обяснение, без аргументи, просто не се получи разкритие. Това беше първото ми раждане.

Но, слава Богу, мечтите не умират трудно. Лекарите бяха много скептични, затова започнах да търся информация на други места – книги и интернет. Опитвах се да намеря отговор на множество въпроси: Защо раждането не вървеше? Какви са рисковете да родя по нормален начин след секцио? Какви са противопоказанията? Междувременно се натъкнах на много интересна информация: че процентът на ражданията чрез секцио в България е твърде висок – достигащ до 28%. Нима приблизително всяка трета или четвърта жена в миналото е умирала при раждане? Или може би днес жените раждат при неестествени условия?

Дните минаваха и моята надежда започна да се възвръща. Мечтата ни за много деца отново възкръсна с нов живот, превърна се в непоколебима вяра, че трябва да опитам, че мога да родя нормално.

А междувременно още един живот растеше в мен, който трябваше да се появи на бял свят една година и единадесет месеца след раждането на първата ми рожба. Разликата между децата нямаше да бъде дори две години, а това беше минималното време между секцио и следващия термин, за да ми разрешат лекарите да се опитам да родя нормално, както промълви под сурдинка един гинеколог.

Бременността минаваше неусетно и безметежно, покрай радостта и грижите около първото ми дете, и в търсене на лекар и болница, където да родя второто. В първата болница нямаше да се върна, дори ако дойдеха с цветя и бонбони да ме поканят. Аз съм човек с достойнство, а там третират пациентите като статистически случаи. Към средата на осмия месец по Божието провидение се свързах с един познат лекар, който ме насочи към една докторка. Щом чух (за пръв път) думите: „Браво, жена, че искаш да имаш много деца. Ще направим всичко възможно да ти помогнем”, знаех, че съм при правилния човек.

И така дойде терминът. Бебето си седеше кротко в мен и въобще не даваше признаци, че иска да излиза. А от всичко четено знаех, че по всякакъв начин трябва да избегна изкуственото предизвикване на раждането. На всичкото отгоре трябваше да влизам една седмица по-рано в болницата. Още си спомням как на всяка визитация обяснявах на персонала, че не съм за планирано секцио, а за нормално раждане. Терминът дойде, а бебето все така си мируваше вътре, но аз не се притеснявах, защото, това е нормално при мен, а освен това бях чела, че в световната практика „преносване” означава, когато жената не е родила, след като мине една седмица след термина. Знаех, че трябва да се разхождам, въпреки ограниченията на болницата. Затова мъжът ми идваше, обличах една рокля върху нощницата, и прекарвахме много време в разходки навън.

Резултатът не закъсня: в ранните часове на втория ден след термина се събудих посред нощ със странното чувство, че ми е студено, и че ме боли корема, сякаш ми идваше периода. ВЕЧЕ знаех какво означава това, така че станах, и започнах да ходя. Нещо повече, започнах да клякам, когато усещах слабите контракции. Бях прочела в интернет, че клякането разтваря тазовите кости до 15% повече, което е много важно при жени, които са ги набедили, че имат тесен таз. После, когато се засилиха контракциите, и започнаха да стават по-болезнени, трябваше да приложа урок номер две: да отпускам волево мускулите на перинеума, докато трае контракцията, за да не преча на раждането. И ходене, ходене, ходене... Добре че болниците са ги направили с толкова дълги коридори, за да може раждащите жени да ходят. Междувременно се обадих на докторката, видя ме, насърчи ме, и ми каза да съм търпелива, и че по-късно ще ми даде хапче за засилване на родовата дейност.

Денят минаваше, контракциите се усилваха, аз си кляках, ходех си, хапвах си. Не знам на кой му е хрумнало, че раждащите жени не трябва да ядат и да пият, но раждането е толкова сериозно усилие на тялото, и може да продължи толкова дълго, че накрая жената да се изтощи по време на контракциите, така че да няма сили да напъва. Затова си хапвах и пийвах.

Денят се изниза, контракциите се увеличаваха за моя радост. Надявах се, че щом има контракции, трябва да има (дай Боже!) и разкритие. Затова бях извънредно щастлива, когато лекарката ми каза окуражаващо към 8 часа вечерта: „Имаш пет сантиметра, приготви се, ще влизаш в родилната зала.”

Там вече ми пукнаха водите, и трябваше да лежа, за мое неудоволствие. Утешавах се, че контракциите се увеличаваха. Всъщност станаха по-силни, отколкото ми се искаше. Започнах да се моля на Бога, да съкрати това време, защото е страшно трудно. Тук инстинктивно правех просто това, което ми помагаше да търпя болката. Не исках болкоуспокояващи, понеже не ги понасям добре, пък и се боях да не ми попречат да напъвам после. Затова просто си причинявах болка на други места, за да притъпя родилната болка, а най-вече, фокусирах се върху самото раждане: дишане, волево отпускане на мускулите по време на контракция, дълбоко вдишване за почивка, миг покой, и пак, и пак, молейки се едновременно да стане по-бързо това пълно разкритие. Наистина болеше, но болката е остра, импулсивна, а не постоянна, като след операция.

Изведнъж го усетих. Нямаше как да го сбъркам. Напън. И още един. И още един. Бебето искаше вече да излиза.

Обадих се на акушерките, прегледаха ме и се изненадаха, че имах пълно разкритие, а беше минал само час, след като ме бяха приели. Казаха само, че бебето още не било слязло. Помечтах си да мога да стоя изправена, и да клякам по време на напъни. Но млъкни сърце, дано някой ден и това да бъде възможно в нашите болници.

Преместиха ме на масата за раждане, където ме чакаха докторката и мъжът ми. Присъствието на любимия ми подейства силно успокояващо. А гласът му: „Давай, скъпа, още малко, излиза…” ме водеше като светлина през усилията на напъните и болката. Така след половин час се роди втората ми рожба, с АПГАР 10, а матката си остана цяла. По време на напъването ми направиха епизиотомия, затова след като оправиха бебето, ме зашиха на местна упойка.

Бебето не ми го дадоха веднага в ръцете, но беше до мен през цялото време, първо в родилната зала, а после в стаята ми. Не му дадоха изкуствено мляко, а го закърмих аз. Съвсем различно е да вземеш бебето още първия си ден, и да засуче от теб, отколкото да се събудиш от упойка, без да знаеш как изглежда рожбата ти. Да не говорим, че сега бебето просто засука, докато първото си дете успях да го закърмя чак след много рев и сълзи от моя страна, и усилия, защото беше свикнало вече с биберона, когато ми го дадоха на четвъртия ден след раждането.

Минаха няколко години, и още едно (този път огромно) бебе мина през тези „тесни кости” напълно невредимо, за да се усмихне на мама и тати, след като го оставиха на кушетката му в родилното.

А мечтите продължават да рисуват още деца. Дано Бог да ги благослови и наистина да се изпълнят един ден.