Историята на едно вагинално раждане

Таня Мавродиева 

Име: Таня. Години: 37, съвсем наскоро навършени. След броени дни първородната ще празнува първият си двуцифрен рожден ден. Моята своенравна и опърничава дъщеря направи своя изненадващ дебют в една доста студена съботна сутрин. Беше планирана за секцио за около десетина дни по-късно, но тя милата реши да ми спести страха от неизвестното и нежеланието ми да прекарам полагащите се тогава цели 2 седмици в болница. Много ме беше страх от това секцио. Но очният ми доктор бе категоричен, че с тези диоптри нямам друг избор. Да, млада бях, наплашена и глупава! Първата операция в живота ми мина успешно. Нямах никакви очаквания и приемах съдбата такава каквато е! Два дни в реанимацията страдах от болката от разреза и от препълнените ми гърди. Прегърнах дъщеря си чак в понеделник на обед.

Юбилейният си 30-ти рожден ден посрещам отново бременна, на хиляди километри от България, в САЩ. Този път притеснена от непознатото, от чуждия език, от липсата на семейството и приятелите ми. Спокойна само за едно, ще раждам секцио, някак си вече знам какво да очаквам. Спокойна, но за кратко. Следящата ме гинеколожка е убедена, че високият ми диоптър не може да бъде причина за ново секцио и ме праща на очен специалист. Очният доктор е съгласен с нея и ето вече нови вълнения – ще раждам вагинално! Разбира се, че ужасно се вълнувам, страхове и емоции всякакви, а времето си минава и терминът ми наближава. Докторката ми решава, че бебето расте твърде голямо и е необходимо да ме индуцира. Аз на два пъти отказвам, но при третото й настояване, вече няма как да се измъкна и ето ме с голямо нежелание рано-рано в един майски вторник в 6:30 в болницата с мъжа ми. Не ми е приятно, че ще ме индуцират. Желанието ми беше да родя колкото се може по-естествено – без системи и упойки, но съдбата ми е отредила друго.

Настаняват ме в една огромна стая, с дивани, телевизор, тоалетна. Въобще ще кажеш не болница, а луксозен хотел! Дежурната акушерка изглежда мила, но доста се мотае, защото се оказва, че наличната им техника не работи! Смени апаратурата, започна да записва тонове и контракции. Бебето е добре, контракции никакви. Разкритието ми е едва 1 см. Към 8 часа ми поставят вече системата. В 8:30 ми пукат водите и най-ужасния момент от раждането започна! Никога не бях изпитвала такава болка. Нито дишане, нито смяна на позата ми, нито опит за разходка помага! Аз не мога да повярвам, че естественото раждане е толкова ужасно. Независимо, че първият път родих секцио, родилния процес беше започнал и докато ме оперират бяха минали около 7 часа с контракции и болки. Този път обаче за толкова кратко време контракциите ми са толкова начесто и толкова силни, че започвам да губя съзнание. Виждам как мъжът ми е много притеснен и заявявам че искам епидурална упойка. Акушерката ме проверява отново и е ужасно учудена, че само за около час и малко съм вече с 5 см разкритие. Анестезиологът се забавя, но все пак към 9:20 вече съм с упойката. Почти веднага се почувствах по-добре, толкова добре, че й казвам на акушерката, че бебето е готово да излиза, защото имам огромно желание да напъвам. Междувременно акушерките са сменили, и новата, проверявайки системата установява, че са ми вкарали два пъти по-голяма доза от предписаното оскитоцин. Веднага го поправи, но вече беше късно. Аз бях готова да напъвам – разкритие 10 см! Напъването не беше никак болезнено или трудно. Още повече, че акушерката беше много добра и страхотно ми помагаше. И пак тя след около 40ина минути напъване ми каза да спра. Бебето не реагираше добре на напъните, пулсът му взе да се губи. Последва обаждане на докторката и споменаване на тази ужасна дума форцепс! Като насън ми е все още – подготвената маса с огромните щипки, появата на докторката заела позиция, ужасът изписан върху лицето на съпруга ми. Слава Богу че просто за секунди всичко свърши и моят син проплака, татко му преряза пъпната връв, А в следващия миг бебето вече беше в ръцете ми. Червен, сбръчкан с ужасно деформирана глава, но здраво ревящ. Пробвах да го сложа на гърдата ми и той млъкна! Порадвах му се още малко и ми го взеха – трябваше да го измерят (не беше никак голям – 3.560!), да му сложат капки в очите, да му вземат отпечатъци от петичките и да го сложат на топло. През това време мен ме зашиха. Малко след това мъжът ми отиде с малкия в детското, където са го къпали и облекли. След около час, който прекарах сама, ми казаха, че е готово да ме преместят в друга стая. Адреналинът ми беше толкова висок, че бях готова да летя. Но не ми разрешиха даже и да ходя. Но някъде към 2 часа следобед вече бяхме заедно с бебо, щастливо гушнати и опитващо се да суче.

Важното е, че въпреки изпитанията и посмачканата главичка на сина ми всичко завърши добре! След време доста се порових из нета за информация относно вагиналното раждане след секцио и установих колко много грешки е направила гинеколкожката ми. Трудно ми е още да й простя абсолютно забранената за рязана матка индукция. Нямаше да има и нужда от форцепс. Защото пъпната връв се беше оплела около раменцата на сина ми, именно заради индукцията и ужасно неестествените контракции. Но от друга страна съм благодарна за това, че можах да изпитам и един вид естествено раждане. Независимо, че в индукцията и то със сгрешена доза няма нищо естествено. Но важното е, че се възстанових много по-бързо, нямаше никакъв проблем да гушкам и вдигам не само сина ми, но и дъщеря ми, да се справям сама с всичко и да не ми тежи липсата на роднините от България. С времето лошия привкус от сгрешената доза и форцепса отшумя. Отдавна не се бях и сещала дори, но ето помолиха ме и разказвам. Знам че, ако мога да върна назад времето, бих променила доста неща (най-вече абсолютно ненужното ми секцио, направено в България), но нали сега имам децата си и любовта ми към тях не се влияе по никакъв начин от това как са се появили на този свят. Не мога да кажа че ме е яд, но просто ми е мъчно за пропуснатите първи мигове с дъщеря ми, абсолютно ненужния форцепс при раждането на сина ми и трудното ми възстановяване след наложилото се второ секцио преди година, когато се роди и вторият ми син.

Напоследък в България вагиналното раждане след секцио става все по-популярно. За съжаление засега инициативата е почти изцяло на българките. Проведено по правилният начин вагиналното раждане е абсолютно най-доброто за майката и бебето, не само от емоционална, но и от чисто практическа гледна точка. Надявам се, все повече лекари да имат желанието да се посветят всеотдайно на тази кауза и все повече майки да имат възможността да изпитат тези нови емоции и преживявания. Разбира се, всяко раждане е частен случай, но зная, че всички забравяме лошото и болките, а в спомените ни остават само този първи миг, когато зърваме малките детски личица.