По-добрият начин за мен

Поли Атанасова 

Първият път не знаех почти нищо за раждането. Причина за секциото беше седалищно предлежание при първескиня и несъстоятелност на контракциите при 6 см разкритие. Първото само по себе си не е причина да ме резнат, освен това бебчо беше малък. А второто беше в следствие от лежането по гръб, бъркането и психичекото напрежение.

Още в началото на втората си бременност попитах гинеколожката ми, дали мога да родя нормално. И тя ми обясни, че за да раждам по естествен път трябва по време на раждането да ме следят на монитор, а нашата болница е малка и не е оборудвана с монитор за родилките. По-късно научих, че могат да ми дадат направление за МОНИИАГ, където приемат такива раждания. Трябва предварително да ида там на преглед, защото там са специалистите и само те могат да преценят дали ще има възможност да родя нормално или не. Но има смисъл този преглед да се направи към края на бременността – например към 36-а седмица, защото преди това още не е започнала силно да се разпъва матката в областта на разреза. Там на ехограф преглеждат самия белег и казват дали той е състоятелен. Повечето много ми се чудиха защо искам да ходя да се мъча, вместо да избера лесния начин, който и без друго ми се „полага” по медицински причини. Но аз си мислех за естественото раждане. Бях разкъсвана между желанието да усетя нормалното раждане и страха от болката. И към всичко това да добавим и неизвестността...

Но си казвах: „Трябва да опитам!” Знаех, че ако поне не опитам и изпусна тази възможност може да съжалявам цял живот. Представих си се години напред, поглеждайки назад – имала съм предоставена възможност, а съм я загърбила само защото за момента това ми се е видяло по-лесното. В такива моменти осъзнавам, че има неща, които не могат да бъдат измерени нито с пари, нито с отделено време, нито с изпитана болка. Има неща по пътя ни, които не бива да изпускаме, защото подминем ли ги ще съжаляваме цял живот и ще се питаме: „А какво ли би било, ако...???” и никога няма да можем да си отговорим на този въпрос. Ето от това се изплаших най-много. И реших – ще направя всичко каквото мога, а да става каквото ще.

В Интернет намерих списък на изискванията, които са нужни за да приемат такъв вид раждане. Нещо такова:

1. шевът да е хоризонтален - тук става въпрос не за външния, който не е критерий, а за този на матката

2. бебето да е с главичката напред

3. да няма някакви други проблеми с плацентата, пъпната връв или предлежанието

4. да не е много голямо бебето

5. жената да е минала на специален ехограф, на който да са й казали дали шевът й е състоятелен (достатъчно здрав)

6. предишното секцио е било по "текущи" причини

7. нямало е усложнения по време на бременността

8. здрава майка

Дойде времето да идем до МОНИИАГ. Докторката там ми обясни, че е важно да се знае как е правена операцията – какъв е разрезът, как е шит, с какви конци. Успях да се обадя на лекарката, която ме беше оперирала в България, за да получа информация за тези неща. Тя ми каза, че и при тях вече може да се ражда нормално след секцио.

Гинеколожката ме прегледа и каза, че шийката вече се била изгладила и може всеки момент да започне раждането. Като този „всеки момент” може и да се проточи една седмица. Каза да мина на ехограф и да ме приемат още сега в болницата.

Обясних на лекарката, която ме прие, че ме е страх от спомените за предишното ми раждане, а тя ми казва: „Ти сега няма да мислиш за това какво е било, то е минало, сега е друго.” Всички лекарки бяха единодушни, че раждането ми ще мине леко и бързо, защото ми се брои за второ раждане. И аз така се настройвах. Следващите два-три дена ми правиха разни стандартни изследвания, минах вече и на ехограф – казаха, че шевът е хубав.

След няколко дена имах и доста силно течение – нещо като бяло течение, но беше повече и имаше жълтеникъв отенък. Един следобед ставам и ме стяга корема точно на вратата и водите текнаха.

Закараха ме в предродилната. Сложиха ми нещо венозно за обезболяване. Включиха ми монитора. Разрешиха ми да лежа на една страна, защото по гръб ми беше лошо. И оттам нататък помня, че си проспах контракциите. Помня как по време на контракция дишах дълбоко и учестено и после пак се унасях. Докторката почти през цялото време стоеше на един стол до мен и от време на време си слагаше ръката на корема ми, което ми действаше много успокояващо и мило. По едно време ме гледаха и на ехограф. Докторката пак ме прегледа и я питам – колко е станало. А тя: „8 см.”... Взех да се разбуждам и вече ми беше ясно, че ще се ражда. Съмненията дали ще ме режат или не съвсем се изпариха. Лекарката започва да ми обяснява как точно да се напъвам и правихме тренировка „на сухо”. Вече контракциите съвсем ме завладяха и едвам си поемах въздух между тях. На всяка контракция ме караха да си вдигам крака нагоре за да се отварят родовите пътища. Трябваше да ги обдишвам все още и да се опитвам да не се напъвам. Ама какво ти задържане. Всичко ми се беше надуло отдолу и не можех да удържам. Обясниха ми, че още 5 пъти обдишвам и се местим в родилната зала. По едно време акушерката ми вика: „Ето, още малко остана, виждам косичката – черна е!” В този момент всякаква болка се изпари. Забравих въобще, че ме е боляло. Всъщност, наистина, болка вече нямаше!!! Единственото, за което си мислех е как да изпълнявам съвестно това, което ми казват, както и това страхотно напрежение от желанието да напъвам. Изцедиха ми едно памуче с вода по лицето и устните. Станах и полекичка тръгнах към отсрещната стая. Там ми позволиха да се измия на чешмата преди да се кача на магарето. Това ми дойде супер. Та така – легнах на леглото, понапънах се няколко пъти. Лекарката ми направи епизиотомия. Викат ми :”Я виж!” Гледам аз – бебето наполовина излязло, наполовина вътре. Още един напън и готово. Не можех да повярвам, че това се случи! Просто за мен беше като някаква магия. Да! Случи се! Аз успях! Питат ме :”Я кажи сега кое е по-лесно – секцио или раждане?” Без въобще да се двуомя с усмивка казвам ;”Раждане!!!” Лекарката каза, че мога да се обадя на мъжа ми.

Цялото преживяване от изтичането на водите до телефонното обаждане беше 4 часа. По документи се води, че бебето е сложено веднага на гърда. Но реално това беше едно твърде неудовлетворително поднасяне и едвам докосване на устничките й до зърното ми. После ме зашиха под упойка. Започнаха да ми я носят чак на другия ден за кърмене на 3 часа.

Възстановяването беше тежко. Няколко дена ми причерняваше пред очите като се опитвах да ставам. Това при мен е основно реакция на упойката. А заради епизиотомията не можех да сядам около месец. Но удовлетворението, че това се случи с мен беше неимоверно по-силно от всякаквите физически неудобства.

Успех на всички, на които ви предстои нормално раждане след секцио! Пожелавам ви това да е един от най-вълнуващите, невероятни и прекрасни моменти от живота ви, както беше и при мен!