Различно

Диляна Паскова 

Иван. Желаех го. Борих се за него. Упорито пазих леглото шест месеца. След три неуспешни бременности наближаваше мига на срещата ми с него. Бях готова. Не допусках, че ще ме оперират. В началото на деветия месец, при едно обичайно ставане от стола, корема ми се разпъна настрани, като че ли бебето се беше заклещило. Изпитвах ужасна болка. Леко, съвсем леко натиснах от ляво и то смени позата. Болката изчезна. Малко по-късно при прегледа се установи, че е трябвало да натисна от другата страна. Моето бебче беше заело много странна поза – с коленцата напред. Лекарският екип бе категоричен – планово секцио.

Лежа на операционната маса. Притеснена съм. Упойката е поставена. Заспивам… От някъде дочувам: „Честито майче! Имаш си момченце.” Потъвам…. Ужасна болка. Събуждам се. Искам да попитам, но нямам сила. Гласа ми не излиза. Суетят се около мен много хора в бели престилки… Отново потъвам. Отварям очи и стена от болка. Едно усмихнато лице на възрастна жена с много мек и топъл глас: „Хайде бе девойче, събуждай се. Цялата рода се притеснява, че няма кой да даде име на бебенцето. Вече две денонощия те чакат. Как ще се казва?” По-късно разбрах, че моето момченце е живо и здраво, а това беше най-важното. Боли ме ужасно. Не мога да помръдна. Искам да видя рожбата си, но ми отказват. Чувствам се празна, безсилна, нещастна… Всичко се беше случило без мен. Всички близки ми говорят колко е красив, че прилича на татко си….Плача. Боли ме, но не само операцията. На четвъртия ден ме извеждат от реанимация. Носят ми бебето. Ето го. Наистина ли е моето?! Прегръщам го. Гледам го. Изучавам го. Целувам го. Странно е. Слагам го на гърдата. Засуква. Онова майчино чувство за което се бях подготвяла не се появи. Вина….

Да обичам Иван и да му бъда майка – това се случи постепенно. Възстановяването бе болезнено и бавно. Повече от месец не можех пълноценно да се грижа за моето малко съкровище Иван.

Димитър. Бях сигурна, че с тази бременност, ще успея, независимо от проблемите, съпътстващи ме до края на шестия месец. До последно работех. Иван е почти на шест години. Твърдо бях убедена, че този път ще съм главно действащо лице…

Седмица преди термина ми се пука мехура и водите изтичат. Спокойно се приготвям. Имам уговорка с доктор, но се оказва, че не е възможно точно в този ден…Отивам в болницата. Дежурният екип ме приема в пред родилно отделение /часовника показва 16,00/. Акушер гинекологът развива теорията, че не мога да родя вагинално щом веднъж съм родила със секцио. Тонът е повече от груб. Нямам никакво разкритие. Подготвят ме за секцио. Работното им време изтича. Идва следващата смяна… Отново преглед. Докторът усмихнат и спокоен. Говорим си. Споделям с него моето желание за вагинално раждане. Грейналите му очи и окуражаващите му думи ми дават криле… Ще се справя! Слабите контракции се засилват постепенно. Трудно се лежи. Не ме свърта на леглото. За да не мисля за болката, за която толкова бях слушала, съм си взела дебел любовен роман. Чета разхождайки се по коридора. Минава час. Отново преглед в 19,00. Разкритие 2,5 пръста. Слагат ме на апарат за следене на тонове и контракции. Викат за консулт детската лекарка. Тя е притеснена. Акушер гинекологът подробно ми обяснява какво се случва – бебето е с усукана пъпна връв и при по-силна контракция тоновете падат. Налага се да се избърза и да се помогне за разкритието. Поставят ми система. Контракциите се засилват и зачестяват. Боли, но търпимо. „Напън? Задръж! Бързо на магарето! Напъвай! Спри!” Налага се малко да клъцнат за да освободят вратлето от пъпната връв. Леко парене. Кога ли ще боли неистово, зверски? „Напъни! Дишай! Напъни! Ето я главичката! Дай пак! Браво! Час - 19,20”. Плач. Първата глътка въздух на моето дете. Прекрасен е! „Как си?” Как съм? Летя! Някой ми беше казал, че е като оргазъм. Да, но най-невероятния, силен и сладък…. разлива се и изпълва цялото ми същество. Обичам! Обичам всички! Щастлива съм!.... Напъни за плацентата! Анестезиологът избързва с упойката и не успявам да гушна моят втори син. Потъвам. Ето ме отново. Докторът довършва с кърпенето. Ревизията на матката е минала успешно. Щастлива съм! След три часа престой в залата на собствен ход се качвам в стаята. „ Почивай си, майче, че ще ти трябват сили като ти донесем бебчо сутринта” Да почивам?! Чувства и хормони бушуват в мен. Не мога да мигна. Гледам стрелките на часовника, очаквайки моето бебче. Визитация. Моето детенце го няма. Защо? Проблем? Оказва се, че нощната смяна не е захранила детето, защото то блажено си спяло и решили да уважат моето желание да го закърмя, но пропуснали да предадат информацията на следващата смяна. Дежурната сестра му дала доза адаптирано мляко като на захранено дете и Митко всичко избълвал на фонтан. Защо повръща? Изследвания…. Всичко е нормално! В ранния следобед моят втори син е в обятията ми. Прекрасен е! Поставям го на гърдата и той лакомо засуква. Чувствам го толкова близък…Обичам го! Щастие…

На четвъртия ден след раждането се прибрахме у дома. Чувствах лек дискомфорт, но след още няколко дни и това отшумя. Бях сигурна, че следващия път ще раждам пак вагинално.

Георги. Дойде момента в нашия живот да се появи и третият ми син. Очаквах го. Бях готова. Знаех какво ме очаква. Смело поех към болницата…

Този път избора е изцяло мой. ВИП отделение на АГ болница. Същия лекар. Същото усмихнато и спокойно лице. Започва се. Бебчо е с усукана около вратлето пъпна връв, а и водите са много малко. Разкритие 4 см. Пукат ми мехура около 10,30ч. Тоновете падат…Системи… Разкритие…Много боли.. Напъни… Главичката се показва. Напън, втори, но нещо спира бебето.. Епизиотомия. Доктора освобождава вратлето … Напън…Облекчение. „Ето го! Прекрасен е! Виж как се е усукал целия в пъпната си връв и затова не може самичък да излезе. Прекрасна работа свършихме! Ето гушни го…” Час на раждане 13,00. Сълзи се стичат по бузите ми. Сълзи на радост! Георги мърка в прегръдките ми. Вземат го за минутки за да го измият, претеглят и прегледат. Не го изпускам от поглед. „Браво майче, имаш си прекрасно, здраво момченце! Догодина ще те чакаме да ни родиш и момиченце” Щастлива съм! Акушерката ми го подава отново за няколко минути. Упойка. Ревизия. Шев и кройка. Ето ме отново. Оглеждам се. Той – моят трети син лежи на плота и ме чака. Толкова е мъничък и беззащитен… Отнасят го за час – два за да съм си починела. Каква почивка? Искам да е до мен! В 17,00 ми носят моето момченце. Татко му и сестра ми са до мен. Посрещаме Георги заедно. Невероятно е! Слагам го на гърдата си. Трудно му е, но се опитва да суче. Изморява се бързо и заспива. Обичам го! Блаженство…

На третия ден след раждането си бяхме у дома. Налегна ме много тежка следродилна депресия. Изпроводих бабите по-живо, по-здраво и поех грижите за моите момчета. Не съжалявах, нито сега съжалявам за моя избор. Иван, Димитър и Георги – моите момчета. Обичам ги безкрайно!